— Приятели — казваше им той, — знаменитият маршал Дьо Сакс е написал една книга за войната, в която твърди, че поне веднъж седмично трябва да няма подвоз на провизии за войските, за да свикнат в случай на необходимост да не са толкова чувствителни към подобно лишение — ето ни и нас, и вие сте по-щастливи от онези прусаци, които виждате пред себе си, които понякога са по четири дни без хляб и които ядат умрелите си коне. Вие имате сланина, ориз и брашно. Правете си сухари — свободата ще ви ги подслади!
Но освен това имаше и нещо по-лошо — това беше онази кал от Париж, онази пяна от 2 септември, която бяха набутали по армиите след клането. Всички тези негодници бяха дошли, пеейки „Ще върви“, и викаха, че няма да страдат нито от еполети, нито от кръстове на „Свети Луи“, нито от бродирани униформи и които търсеха основанието за всяко нещо.
Те пристигнаха така в лагера и се учудиха от празнината, която се образува около тях — никой не благоволяваше да отговори нито на заплахите им, нито на предложенията им. Само генералът им съобщи, че на другия ден ще има преглед.
На другия ден новодошлите се намериха чрез една неочаквана маневра между враждебно настроена кавалерия, готова да ги посече, и една заплашваща ги артилерия, готова да ги порази.
Тогава Дюмурие излезе пред хората си. Те образуваха седем батальона.
— Вие, другите — провикна се той, — тъй като не мога да ви нарека нито граждани, нито войници, нито деца мои — вие виждате пред вас тази артилерия и зад вас тази кавалерия. Това трябва да ви рече, че ви държа между огъня и стоманата! Вие сте се опозорили чрез престъпления. Няма да понасям тук нито убийци, нито палачи. Ще накарам да ви насекат на парчета и за най-малкото своеволие! Ако се поправите, ако се държите като тази храбра армия, в която имате честта да бъдете приети, ще намерите в мое лице един добър баща. Зная, че между вас има негодници, натоварени да ви подтикват към престъпления. Прогонете ги сами или ми ги предайте. Ще ви държа отговорни едни за други!
И тези хора не само склониха глава и станаха превъзходни войници, не само прогониха недостойните, но направиха на парчета онзи негодник Шарло, който беше ударил принцеса Дьо Ламбал с цепеницата и който беше носил главата й, побита на една пика.
Това се случи в онова положение, когато чакаха Келерман, без когото не можеха да рискуват да опитат нищо.
На деветнайсети Дюмурие получи известие, че неговият лейтенант е на две левги вдясно. Дюмурие веднага му изпрати инструкции. Той го приканваше да дойде и да заеме на следващия ден полето между Дампиер и Елиз, зад Ов.
Разположението беше посочено прекрасно.
В същото време, когато изпращаше тази инструкция на Келерман, Дюмурие виждаше да се разгъва пред него по Лунните планини армията на прусаците. По този начин прусаците се оказваха между Париж и него и следователно по-близо от него до Париж.
Имаше вероятност прусаците да потърсят битка.
Така че Дюмурие поръча на Келерман да заеме полето за бой по височините на Валми и Гизокур. Келерман обедини лагера си с бойното поле — той се спря на височините на Валми. Това беше или голяма грешка, или страхотна ловкост.
Така, както се беше разположил, Келерман не можеше да се обърне, освен карайки цялата си армия да премине по един тесен мост. Той не можеше да отстъпи вдясно от Дюмурие, без да се налага да пресече едно блато, от което щеше да бъде погълнат, не можеше да отстъпи наляво, освен през една дълбока долина, където би бил разбит.
Нямаше път за отстъпление.
Това ли беше поискал старият елзаски воин? Тогава той бе успял напълно. Една хубава местност да победиш или да умреш!
Брауншвайг гледаше войниците ни с учудване.
— Онези, които са се разположили там — каза той на краля на Прусия, — са решени да не отстъпват!
Но оставиха пруската армия да мисли, че Дюмурие е отрязан, и я убедиха, че тази армия от каменари, скитници и обущари, както я наричаха емигрантите, ще се пръсне при първите изстрели на оръдията.
Пропуснаха да накарат генерал Шазо да заеме височините при Гизокур — той се беше разположил по дължината на главния път от Шалон — височини, от които биха могли да бият във фланг вражеските колони. Прусаците се възползваха от тази немарливост и заеха позицията.
Те бяха тези, които удариха във фланг корпуса на Келерман.
Денят изгря помрачен от гъста мъгла. Но това нямаше значение. Прусаците знаеха къде се намира френската армия — тя беше по височините на Валми и не можеше да бъде другаде.
Шейсет огнени гърла блъвнаха едновременно. Пруските артилеристи стреляха наслуки. Но те стреляха в човешки маси — малко значение имаше, че не се прицелваха точно.