Когато дойдеше вечерта, цялото кралско семейство се събираше около една маса. Кралицата четеше на висок глас, за да забавлява или да поучи децата. Госпожа Елизабет сменяше кралицата, когато тя беше уморена. Четенето продължаваше до осем часа. В осем часа малкият принц вечеряше в стаята на госпожа Елизабет — кралското семейство присъстваше на тази вечеря, по време на която кралят вземаше подшитите екземпляри на „Меркюр дьо Франс“, които беше намерил в библиотеката и даваше на децата гатанки и шаради за отгатване.
След вечерята на дофина кралицата караше сина си да произнесе следната молитва:
Боже всемогъщи, който ме създадохте и изкупихте греховете ми, обожавам ви! Съхранете дните на краля, моят баща и тези на моето семейство! Закриляйте ни от нашите врагове! Дайте на госпожа Дьо Турзел силите, от които има нужда, за да понесе онова, което изтърпява заради нас!
После Клери събличаше дофина и го слагаше да си легне, а при него оставаше едната от двете принцеси, докато заспи.
Всяка вечер в този час минаваше един разносвач на вестници и извикваше новините от деня. Клери заставаше на пусия и предаваше на краля думите на викащия.
В девет часа кралят на свой ред вечеряше.
Клери донасяше на табла вечерята на принцесата, която бдеше при дофина.
След като приключеше с яденето, кралят се връщаше в стаята на кралицата, правейки както на нея, така и на сестра си знак с ръка за сбогом, прегръщаше децата, прибираше се в стаята си и се оттегляше в библиотеката, където четеше до полунощ.
От своя страна, принцесите се заключваха в стаите си. Един от общинарите оставаше в малката стаичка, която разделяше двете стаи. Другият следваше краля.
Тогава Клери поставяше леглото си до това на краля. Но за да си легне, Луи XVI чакаше да се качи новият общинар, за да разбере кой е и дали вече го е виждал. Общинарите се сменяха в единайсет часа сутринта, в пет часа вечерта и в полунощ.
Този начин на живот продължи без промяна, докато кралят остана в малката кула, сиреч до 30 септември.
Както се вижда, положението беше тъжно и толкова по-достойно за състрадание, защото беше понасяно достойно. Дори и най-враждебно настроените се смекчаваха при тази гледка. Те идваха, за да бдят над един гнусен тиран, който бе съсипал Франция, клал французите и повикал чужденците, над една кралица, която бе обединила похотливостта на Месалина с разпасаността на Екатерина II. Но те попадаха на един добродушен човечец, облечен в сиво, когото бъркаха с камериера му, който хапваше добре, пиеше добре, спеше добре, играеше на табла и пикет, показваше по латински и география на сина си и разгадаваше шаради с децата си; една несъмнено горда и надменна жена, но достойна, тиха, смирена и все още хубава, учеща дъщеря си на бродерия, сина си на молитви, говореща кротко на прислужниците и наричаща един камериер „приятелю.“
Първите мигове бяха мигове на омраза — всеки един от хората, идващи с чувства на неприязън и отмъстителност, започваше с това, че даваше израз на тези чувства. После, малко по малко, се омилостивяваше. Тръгнал сутринта от дома си, заплашващ и с вдигната глава, вечерта се прибираше натъжен, с наведена глава. Жена му го очакваше с любопитство.
— А, това си ти! — провикваше се тя.
— Да — отговаряше лаконично той.
— Е, какво, видя ли тирана?
— Видях го.
— Много свиреп вид ли има?
— Прилича на рентиер от Маре.
— Какво прави? Беснее? Проклина републиката? Той…
— Той прекарва времето си, като учи децата си, преподава им латински, играе пикет със сестра си и разгадава шаради, за да забавлява жена си.
— Значи този нещастник няма угризения?
— Видях го да се храни, ядеше като човек със спокойна съвест. Видях го да спи и гарантирам, че няма кошмари.
И жената на свой ред се замисляше.
— Но, тогава, значи — казваше тя, — той не е толкова жесток и толкова виновен, колкото разправят?
— Не знам дали е виновен, убеден съм, че не е жесток. Но съм съвсем сигурен, че е нещастен!
— Бедният човек! — казваше жената.
Ето това се случваше — колкото повече Комуната унижаваше своя затворник и показваше, че той общо взето не е нищо повече от човек като всеки друг, толкова повече другите хора изпитваха състрадание към онзи, когото признаваха за подобен на себе си.
Това състрадание се изразяваше понякога директно към самия крал, към дофина, към Клери.