Един ден един каменоделец беше зает да направи дупки в стената на преддверието, за да се поставят огромни резета. Докато работникът обядваше, дофинът се забавляваше да си играе със сечивата му. Тогава кралят взе от ръцете на детето чука и длетото, показвайки му — той, опитният ключар, по какъв начин трябва да си служи с тях.
От ъгъла, в който беше седнал и където похапваше своето парче хляб със сирене, зидарят с учудване гледаше какво става. Той не беше станал пред краля и пред принца — той стана пред мъжа и пред детето. После, като се приближи с все още пълна уста, но с шапка в ръка, каза на краля:
— Е, добре, когато излезете от тази кула, ще можете да се хвалите, че със собствените си ръце сте работили за вашия собствен затвор!
— А! Кога и как ще изляза? — отвърна кралят.
Дофинът започна да плаче. Работникът обърса една сълза. Кралят остави чука и длетото да паднат и се прибра в стаята си, където дълго време се разхождаше с големи крачки.
Друг ден един часовой се качваше, както обикновено, на стража пред вратата на кралицата. Той беше човек от предградията, облечен просташки, но все пак чисто.
Клери беше сам в стаята и четеше. Часовоят го наблюдаваше с най-голямо внимание.
След миг Клери, повикан другаде по служба, стана и поиска да излезе. Но часовоят, отдавайки почест, с тих, боязлив и почти треперещ глас, каза:
— Не може да минете.
— Защо така? — попита Клери.
— Защото имам нареждане да ви държа под око.
— Мен ли? — каза Клери. — Съвсем сигурно е, че се лъжете.
— Вие не сте ли кралят?
— Значи вие не познавате краля?
— Никога не съм го виждал, господине. И ако трябва да го кажа, за да го видя, бих предпочел това да стане другаде, а не тук.
— Говорете по-тихо! — каза Клери.
После му показа една врата и добави:
— Ще вляза в тази стая и вие ще видите краля — той е седнал до една маса и чете.
Клери влезе и каза на краля какво се беше случило току-що. Тогава кралят стана и се разходи от едната до другата стая, за да може добрият човек да го разгледа спокойно.
Така че без изобщо да се усъмни, че кралят само заради него е станал, човекът от предградията каза на Клери:
— Ах, господине! Колко е добър кралят! Колкото до мен, не мога да повярвам, че е причинил всички онези злини, за които разправят.
Друг часовой, поставен в края на онази алея, която служеше за разходка на кралското семейство, един ден даде на знаменитите затворници да разберат, че има да им съобщи някои сведения. При първата обиколка от разходката никой не даде вид, че обръща внимание на знаците му. Но при втората обиколка госпожа Елизабет се приближи до часовоя, за да види дали той ще я заговори. За нещастие било от страх, било от уважение, този млад човек, който беше със забележителна фигура, остана безмълвен. Само две сълзи потекоха от очите му и с пръст той посочи един куп развалини, където вероятно имаше скрито писмо. Под предлог, че търси плоски камъчета за малкия принц между камъните Клери започна да тършува в развалините. Но общинарите несъмнено отгатнаха какво търси, наредиха му да се отдръпне и под страх, че ще го разделят с краля, му забраниха да разговаря въобще с часовите.
Все пак не всички от тези, които се приближаваха до затворниците в Тампъл, показваха същите чувства на почтителност и състрадание. При мнозина омразата и отмъстителността бяха така дълбоко вкоренени, че това зрелище на кралското нещастие, понасяно с буржоазна добродетел, не можеше да ги впечатли, и понякога кралят и кралицата трябваше да понасят простащини, ругатни, дори оскърбления.
Общинарят, който бе дежурен при краля и бе учител по английски, наречен Джеймс, се беше залепил за краля като негова сянка и не се отделяше. Кралят влезе в кабинета си за четене — общинарят влезе и се настани до него.
— Господине — каза тогава кралят с обичайната си благост, — вашите колеги имат навика да ме оставят сам в тази стая, като се има предвид, че вратата е винаги отворена и не мога да им убягна от погледа.
— Моите колеги — отвърна Джеймс — постъпват по своему, а аз — по моему.
— Забележете, ако обичате, господине — подхвана кралят, — че стаята е толкова малка, че е невъзможно да останем двамата.
— Тогава минете в някоя по-голяма — отвърна грубиянски общинарят.
Без да каже нищо, кралят стана и премина в спалнята си, където учителят по английски го последва и продължи да му досажда, докато го смениха.
Една сутрин кралят взе общинаря, който беше на стража, за онзи, когото беше видял вечерта, — както казахме, имаха обичай да сменят общинарите в полунощ.
Той отиде при него и му каза съчувствено:
— Ах, господине! Съжалявам, че са забравили да ви сменят!