Кралят настоя. Но те изобщо не му отговориха, а се оттеглиха.
Кралят остана сам с Клери — кралят седнал, а Клери облегнат на стената. И двамата бяха смазани.
Половин час по-късно влязоха двама общинари, следвани от един чирак от кафене, носещ на краля парче хляб и лимонада.
— Господа — попита кралят, — не бих ли могъл да обядвам със семейството си?
— Забранено по заповед на Комуната — отвърна единият от тях.
— Но ако аз не мога да сляза, моят камериер може да слезе, нали? Той се грижи за сина ми и нищо не пречи, надявам се, да продължи да го обслужва?
Кралят питаше за това така просто и с толкова малко неприязън, че тези хора бяха учудени и не знаеха какво да отговорят. Този тон, тези маниери, тази сдържана мъка бяха толкова далеч от онова, което очакваха, че като че ли бяха омаяни.
Те се задоволиха да отговорят, че това не зависи от тях и излязоха.
Клери беше останал неподвижен до вратата, гледайки господаря си с дълбока и мъчителна тревога. Той видя как кралят взема току-що донесения му хляб и го разчупва на две. После, като му предложи половината, той каза:
— Бедни ми Клери, изглежда, че са забравили за вашата закуска. Вземете половината от хляба ми. На мен ми е достатъчна другата половина.
Клери отказа. Но кралят настоя и той взе хляба. Само че като го взе, не можа да се сдържи и избухна в ридания. Кралят също се разплака.
В десет часа един общинар доведе работниците, които работеха по апартамента. Тогава този общинар се приближи до краля и му каза с известно състрадание:
— Господине, току-що присъствах на закуската на вашето семейство и съм натоварен да ви кажа, че всички са в добро здраве.
Кралят усети сърцето му да се отпуска. От състраданието на този човек му стана добре.
— Благодаря ви — отвърна той — и ви моля в замяна да предадете на семейството ми новини за мен и да им кажете, че аз също съм добре. А сега, господине, не бих ли могъл да получа няколкото книги, които оставих в стаята на кралицата? В такъв случай ще ми направите удоволствие, ако ми ги изпратите.
На общинарят друго не му и трябваше. Но той беше много объркан, защото не знаеше да чете. Най-накрая той призна притеснението си пред Клери и го помоли да го придружи, за да открие сам книгите, които искаше кралят.
Клери беше много щастлив — за него това беше начин да отнесе на кралицата новини за съпруга й.
Луи XVI му направи знак с очи, който съдържаше един цял куп препоръки.
Клери намери кралицата в стаята й заедно с госпожа Елизабет и децата.
Жените плачеха. Малкият дофин също беше започнал да плаче. Но сълзите бързо пресъхват в детските очи.
Като видяха Клери да влиза, кралицата, госпожа Елизабет и принцесата се надигнаха и го запитаха не с думи, а с жестове.
Малкият дофин изтича при него и каза:
— Това е добрият ми Клери!
За нещастие Клери можеше да каже само няколко сдържани думи — двамата общинари, които го бяха придружили, бяха заедно с него в стаята. Но кралицата не можа да се сдържи и се обърна направо към тях.
— О, господа! — каза тя. — Имайте милост да ни оставите с краля, та дори и за няколко минути през деня и в часовете за хранене.
Другите жени не казаха нищо, но долепиха умолително длани.
— Господа — казваше дофинът, — моля ви, оставете баща ми да дойде при нас и аз ще се моля на Бога за вас!
Общинарите се спогледаха, без да отговорят. Това мълчание изтръгна ридания и викове на мъка от гърдите на жените.
— Ах, Бога ми, толкова по-зле! — каза този, който бе говорил с краля. — Те ще обядват още днес заедно!
— А утре? — каза кралицата.
— Госпожо — отвърна общинарят, — нашето държане е подчинено на решенията на Комуната. Утре ще направим онова, което ни нареди Комуната. Това ли е и вашето мнение, гражданино? — попита общинарят колегата си.
Онзи кимна в знак на съгласие.
Кралицата и принцесите, които с безпокойство очакваха този знак, нададоха радостен вик. Мария-Антоанета прегърна децата си и ги притисна до сърцето си. Госпожа Елизабет, вдигнала ръце към небето, благодареше на Бога. Тази толкова неочаквана радост, която изтръгваше от тях викове и сълзи, приличаше повече на мъка.
Единият от общинарите не можа да сдържи сълзите си и Симон, който беше там, се провикна:
— Мисля, че тези проклети жени ще накарат и аз да се разплача!
После се обърна към кралицата и каза:
— Вие не плачехте така, когато избивахте народа на десети август!
— Ах, господине! — каза кралицата. — Народът е много излъган за нашите чувства! Ако ни познаваше по-добре, той щеше да прави като господина, щеше да плаче за нас!