— Е, добре, седнете тук и почакайте, гражданино. Ще накарам да предадат името ви на гражданина министър.
И разсилният написа на парче хартия:
Клод-Никола Гамен, бивш майстор ключар на краля, иска незабавна аудиенция при гражданина министър за важно разкритие.
После връчи хартията на един от другарите си, който беше специално поставен да съобщава. Пет минути по-късно, другарят му се върна и каза:
— Следвайте ме, гражданино.
Гамен направи усилие, което изтръгна от него вик на болка, стана и последва разсилния.
Разсилният заведе Гамен не в официалния кабинет на официалния министър, гражданина Ролан, а в кабинета на действителния министър, гражданката Ролан.
Това беше една малка, съвсем просто обзаведена стая, тапицирана със зелена хартия, осветена от един-единствен прозорец, в чиято ниша, седнала до една малка маса, работеше госпожа Ролан.
Ролан стоеше прав пред камината.
Разсилният съобщи за гражданина Никола-Клод Гамен и гражданинът Никола-Клод Гамен се появи на вратата.
Майсторът ключар не беше имал дори във времената на най-добро здраве и благосъстояние добра физика. Но болестта, чиято плячка беше станал и която не беше друго, освен ставен ревматизъм, който беше изкривил крайниците му и обезобразил лицето му, не бе добавил, както добре разбирате, нищо привлекателно към физиономията му.
От това последва, че когато разсилният затвори вратата зад него никога почтен човек — а трябва да кажем, че никой не заслужаваше повече от Ролан името почтен човек, — както казахме, никога почтен човек със спокойно и ведро лице не беше заставал срещу нехранимайко с по-долно и гнусно лице.
Първото чувство, което министърът изпита, беше на дълбоко отвращение. Той изгледа гражданина Гамен от глава до пети и като видя, че той трепери, облегнат на патерицата си, едно чувство на състрадание към болката на един от себеподобните — ако все пак се предположи, че гражданинът Гамен бе подобен на министъра Ролан, — едно чувство на състрадание направи така, че първите думи, с които министърът се обърна към ключаря, бяха:
— Седнете, гражданино. Вие изглежда сте болен.
— Със сигурност мисля, че съм болен! — каза Гамен, сядайки. — Така съм, откакто Австрийката ме отрови.
При тези думи по лицето на министъра премина дълбок израз на отвращение и той размени един поглед с жена си, почти скрита в нишата на прозореца.
— И сте дошли да ми съобщите за това отравяне? — каза Ролан.
— За да ви разкрия това и друго нещо.
— Донесохте ли доказателство за вашите разобличения?
— А! Колкото за това, трябва само да дойдете с мен в Тюйлери, за да ви покажа шкафа!
— Какъв шкаф?
— Шкафът, в който този разбойник крие съкровището си… О! Трябваше веднага да се досетя, когато работата беше свършена и Австрийката ми каза с ласкавия си глас: „Вземете, Гамен, горещо ви е. Изпийте тази чаша вино. Ще ви стане по-добре!“ Трябваше да се сетя, че виното е отровно!
— Отровно?
— Да… Знаех за това, все пак — каза Гамен с израз на мрачна омраза, — че хората, които помагат на кралете да скрият съкровищата си, не живеят дълго.
Ролан се приближи до жена си и я попита с поглед.
— Има нещо в дъното на всичко това, приятелю — каза тя. — Сега си спомням името на този човек. Това е майсторът ключар на краля.
— И този шкаф?…
— Е, какво пък, попитайте го какъв е този шкаф.
— Какъв е този шкаф ли? — подхвана Гамен, който беше чул. — А, ще ви кажа, дявол го взел! Това е един железен шкаф, с двустранна ключалка, в който гражданинът Капе крие златото и документите си.
— И как така вие знаете за съществуванието на този шкаф?
— Защото той изпрати да ме потърсят, мен и чирака ми, във Версай, за да накарам да задейства една ключалка, която бе направил самият той и която не искаше да сработи.
— Но този шкаф би трябвало да е отворен, разбит и опустошен на десети август.
— О! — каза Гамен. — Няма такава опасност!
— Как така няма такава опасност?
— Не. Никак не вярвам, който и да било на света, освен него и мен да го намери, а още повече да го отвори.
— Сигурен ли сте?
— Сигурен съм, разбира се! Такъв, какъвто го е оставил, когато е напускал Тюйлери, такъв е и сега.
— И по кое време вие помогнахте на крал Луи XVI да затвори този шкаф?
— А! Не мога да кажа точно, но беше три или четири месеца преди заминаването му за Варен.
— И как стана това? Да видим… Извинете ме, приятелю. Това е нещо твърде необичайно и затова, преди да се заема с търсенето заедно с вас, ви питам за някои подробности.
— О! Лесно ще ви дам тези подробности, гражданино министър, и те не липсват. Капе изпрати да ме потърсят във Версай. Жена ми не искаше да ме пусне да дойда — бедната жена! Тя имаше предчувствие и ми каза: „Кралят е в лошо положение. Ти ще се изложиш заради него! — Но — казах й аз — понеже е изпратил да ме търсят за нещо, отнасящо се до занаята ми, и е мой ученик, трябва да отида. — Хубаво! — отвърна ми тя. — Има политика във всичко това — той има други неща да прави в този момент, а не да се занимава с ключалки!“