С обичайната си ловкост Дантон отговори с няколко думи на двата най-големи страха на Франция — Франция се страхуваше за своята свобода и за своята собственост. И странно нещо! Кой се страхуваше най-много за собствеността? Това бяха новите собственици, онези, които бяха купили нещо предния ден, които дължаха още три четвърти от цената! Това бяха онези, които бяха станали консерватори в много по-голяма степен от бившите благородници, отколкото бившите аристократи, отколкото бившите собственици, най-накрая. Тези последните предпочитаха живота си пред обширните си владения и доказателството за това беше, че бяха изоставили имуществото си, за да спасят живота си, докато селяните, купувачите на националните блага, собствениците от вчера предпочитаха своето малко ъгълче земя пред живота си, бдяха над него с пушка в ръка и за нищо на света не биха емигрирали!
Дантон бе разбрал това. Той беше разбрал, че е добре да успокои не само тези, които са собственици от вчера, но и онези, които ще станат собственици утре. Защото великата мисъл, идея на революцията, беше тази: „Необходимо е всички французи да станат собственици. Собствеността не прави винаги човека по-добър, но го прави по-достоен, давайки му чувството за независимост.“
И така духът на революцията се вместваше изцяло в тези няколко думи на Дантон:
Ликвидиране на всяка диктатура. Утвърждаване на всяка собственост. Ще рече, че отправната точка е човекът да се управлява сам, а целта — да запазва плодовете от своята свободна дейност!
И кой казваше това? Човекът от 20 юни, от 10 август, от 2 септември, този гигант на бурите, който се правеше на лоцман и хвърляше в морето двете спасителни котви на нациите — свободата и собствеността.
Жирондата не разбра — почтената Жиронда изпитваше непреодолимо отвращение към… как го казвахме?… Към податливия Дантон. Видяхме как тя отказа да го направи диктатор, когато той искаше това, за да попречи на клането.
Един жирондист се надигна и вместо да аплодира гениалния човек, който беше формулирал двата големи страха на Франция и да ги успокои, формулирайки ги, извика на Дантон:
— Всеки, който се опитва да направи собствеността свещена, я компрометира. Да я докоснеш, дори за да я затвърдиш, означава да я разтърсиш. Собствеността предхожда всички закони!
Конвентът прие тези два декрета:
Не може да има Конституция, освен когато е одобрена от народа.
Сигурността на личността и на собствеността е под надзора на нацията.
Това беше и не беше едно и също. Нищо не е по-страшно в политиката от това нещо да е хем едно и също, хем да не е!
Освен това оставката на Дантон беше приета.
Но човекът, който се беше помислил за достатъчно силен, за да поеме на гърба си 2 септември, сиреч уплахата на Париж, омразата на провинцията и ненавистта на света, този човек със сигурност беше много могъщ!
В действителност той дърпаше едновременно конците на дипломацията, на войната и на полицията. Дюмурие и следователно армията му бяха в ръцете.
Новината за победата при Валми беше пристигнала в Париж и причини голяма радост. Тя беше пристигнала на орлови криле и на нея бяха погледнали като на много по-решаваща, отколкото бе в действителност.
Като последица от това от върховна уплаха Франция беше преминала към върховна дързост. Клубовете дишаха само с войната и битката.
„Защо, след като пруският крал е победен, той не е пленник, не е вързан, удушен или най-малкото отхвърлен от другата страна на Рейн?“
Ето това се говореше високо.
А съвсем тихо:
„Много е просто — Дюмурие предателства! Той се е продал на прусаците!“
Дюмурие вече получаваше наградата си за оказаната голяма услуга — неблагодарността.
Кралят на Прусия ни най-малко не гледаше на себе си като на бит. Той беше атакувал височините на Валми и не беше успял да ги превземе — това бе всичко. Всяка армия бе запазила лагера си. Французите, които от началото на кампанията постоянно бяха вървели назад, преследвани от паника и поражения, този път се бяха държали ни повече, ни по-малко добре. Колкото до загубите на хора, те бяха почти равни и от двете страни.
Ето това не можеха да кажат на Париж, на Франция, на Европа, когато толкова се нуждаехме от една голяма победа. Но ето това Дюмурие накара Вестерман да каже на Дантон.