Представете си такъв публичен процес, подкрепен с доказателства, започващ с Екатерина II, убийца на мъжа си и палач на Полша. Представете си подробностите от този живот, изложени посред бял ден, като трупа на госпожа Дьо Ламбал, и то приживе. Вижте Пасифая от Севера, прикована на позорния стълб на общественото мнение, и кажете какъв ще бъде резултатът от разследването при подобен процес за народите.
Впрочем за добро е, че не беше направен, че предстои да се направи.
177.
Процесът
Документите от железния шкаф, предадени от Гамен — на когото Конвентът отпусна хиляда и двеста ливри пожизнена пенсия за това добро дело и който умря, превит от ревматизъм, съжалявайки хиляди пъти за гилотината, където бе помогнал да бъде изпратен неговият царствен ученик — документите от железния шкаф, изчистени чрез подбора на онези, които видяхме Луи XVI да предава на госпожа Кампан, та тези документи, както казахме, за голямо разочарование на господин и госпожа Ролан, не съдържаха нищо срещу Дюмурие и Дантон, — те компрометираха най-вече краля и свещениците. Те разобличаваха бедния дребен, кисел, тясно скроен и неблагодарен ум на Луи XVI, който мразеше само онези, които бяха поискали да го спасят — Некер, Лафайет, Мирабо! И нямаше нищо срещу Жирондата.
Обсъждането на процеса започна на 13 ноември.
Кой започна това обсъждане? Кой се превърна в меченосец на планината? Кой се носеше над мрачното събрание като ангел на унищожението?
Един младеж или по-скоро едно дете на двайсет и четири години, изпратено преди изискваната възраст в Конвента, което вече сме виждали да се появява много пъти в тази история.
Той беше родом от един от най-суровите краища на Франция, от Ниевър. В него имаше от онзи стипчив и горчив жизнен сок, който създава, ако не велики, то най-малкото опасни хора. Той беше син на един стар войник, когото трийсет години служба бяха издигнали до кръста на ордена „Свети Луи“ и следователно до рицарско звание. Той беше роден тъжен, труден, тежък. Семейството му имаше малко имот в департамента Езн, в Блеранкур, близо до Ноайон и обитаваше това скромно жилище, което беше далеч от позлатената посредственост. Изпратен в Реймс да учи право, той гледаше лошо учението си и съчини в лоши стихове една непристойна поема по маниера на „Бесният Ролан“ и на „Девата“. Публикувана без успех през 1789 година, тази поема беше публикувана отново с не по-голям успех през 1792 година.
Той беше побързал да излезе от провинцията си и да намери Камий Демулен, блестящия журналист, който държеше в затворените си ръце репутацията на непознатите поети. Той пък, възвишен хлапак, изпълнен с ум, с жар, с непринуденост, видя един ден да влиза при него един високомерен ученик, изпълнен с претенции и патос, с бавни и отмерени слова, падащи като капките ледена вода, които пробиват скали и това от една уста като на жена. Колкото до останалата част от лицето му — имаше сини, втренчени и твърди очи, здраво оградени от черни вежди, бял тен, по-скоро болнав, отколкото здрав — пребиваването му в Реймс беше донесло на студента по право скрофулозната болест, която кралете имаха претенцията да церят от деня на помазването си, — една брадичка, която се губеше сред огромната вратовръзка, стегната около врата му, когато всички я носеха хлабава и развяваща се, сякаш за да улеснят възможно най-много развързването й от палача. Торсът му беше вцепенен, с автоматични движения, смешен като машина, ако не ставаше ужасен като привидение. Всичко това беше увенчано с едно толкова ниско чело, че косите слизаха чак до очите.
Така че Камий Демулен видя един ден да влиза при него тази странна фигура. Тя му стана във висша степен антипатична.
Младият човек му прочете свои стихове и му каза, между другите мисли, че светът е празен след римляните. Стиховете се сториха лоши на Демулен, а мисълта му се стори невярна. Той се подигра с философа, подигра се и с поета. И поетът философ се прибра обратно в самотата си в Блеранкур, „събаряйки (като Тарквиний) — казва Мишле, големият портретист на този вид хора — маковете с една пръчица и може би в лицето на някой от тях Демулен, а в лицето на друг Дантон?“
Все пак му се яви сгоден случай — сгодният случай никога не липсва на някои хора. Селото му, селището му, неговият малък град Блеранкур беше заплашен да изгуби един пазар, който му даваше живот. Без да познава Робеспиер, младият човек му писа, помоли го да подкрепи общинското искане, което му препращаше, предлагайки му освен това да даде, за да бъде продаден в полза на нацията, малкият му имот, сиреч всичко, което притежаваше.