Онова, което бе накарало Камий Демулен да се смее, накара Робеспиер да мечтае. Той повика при себе си младия фанатик, проучи го, разбра, че е със закалката на онези хора, с които се прави революция, и чрез кредита си на доверие при якобинците нареди да го изберат за член на Конвента, въпреки че нямаше въобще изискваната възраст. Председателят на избирателното тяло Жан дьо Бри протестира и протестирайки, изпрати извлечение от кръщелното на новоизбрания. Действително той беше само на двайсет и четири години и три месеца. Но под влиянието на Робеспиер това напразно искане изчезна.
При този млад човек се прибра Робеспиер през нощта на втори септември. Този млад човек спеше, докато Робеспиер не спеше. Този млад човек беше Сен-Жюст.
— Сен-Жюст — каза му един ден Камий Демулен, — знаеш ли какво казва Дантон за тебе?
— Не.
— Той казва, че носиш главата си като светото причастие.
Бледа усмивка се изписа на женствената уста на младежа.
— Добре — каза той. — А аз ще го накарам да носи своята като свети Дьони!
И удържа на думата си.
Сен-Жюст слезе бавно от върха на планината, качи се бавно на трибуната и бавно поиска смъртна присъда… Той поиска… грешим, той разпореди смъртна присъда.
Речта, която произнесе този бледен млад човек с женствени устни, беше жестока. Да я предава, който иска, да я отпечатва, който иска, ние нямаме тази смелост.
„Не трябва дълго да съдим краля — каза той — трябва да го убием.
Трябва да го убием, тъй като няма вече закони, по които да го съдим. Той самият ги унищожи.
Трябва да го убием като враг. Съдят само гражданите. За да съдим тирана, трябва най-напред да го направим отново гражданин.
Трябва да го убием като виновен, заловен в явно престъпление, с ръце в кръв. Всъщност монархията е едно вечно престъпление. Един крал е извън природата. От народа към краля няма никакво естествено отношение.“
Той говори така един час, без да се оживи, без да се разгорещи, с глас на ритор, с жестове на педант и на края на всяка фраза се връщаше при онези думи, които падаха като странна тежест и предизвикваха у слушателите разтърсване, подобно на падането на ножа на гилотината: „Трябва да го убием!“
Тази реч направи ужасно впечатление. Нямаше никой между съдиите, който да не усети, слушайки го, да прониква до сърцето му студът на стоманата! Дори самият Робеспиер се уплаши, като видя последователя си, ученика си, да побива така здраво пред най-изнесените напред постове на републиканците кървавото знаме на революцията.
Оттогава не само процесът беше решен, но и Луи XVI бе осъден. Да се опиташ да спасиш краля, означаваше да се обречеш на смърт.
Дантон имаше такива мисли, но нямаше смелостта — той имаше достатъчно патриотизъм да поиска да го нарекат убиец, но не и достатъчно стоицизъм, за да приеме да го нарекат предател.
На единайсети декември започна процесът.
Три дни преди това един общинар се беше явил в Тампъл начело на една депутация от Комуната и беше влязъл при краля, а после беше прочел на затворниците една заповед, разпореждаща да им бъдат отнети ножовете, бръсначите, ножиците, ножчетата. В крайна сметка затворниците бяха лишени от всякакви режещи инструменти.
В това време госпожа Клери беше дошла, придружена от една приятелка, за да види мъжа си. Както обикновено, накараха камериера да слезе в залата за съвети. Там той започна да разговаря с жена си, която се преструваше, че на висок глас му разказва подробности за домашните им работи, но докато тя говореше високо, приятелката й казваше съвсем тихо:
— Идващия вторник ще отведат краля в Конвента… Процесът ще започне… Кралят би могъл да се посъветва с някого… Всичко това е сигурно.
Кралят беше забранил на Клери да крие нещо от него. Така че, колкото и да беше лоша новината, верният служител взе решение да я съобщи на своя господар. Вследствие на това вечерта, докато го събличаше, той му повтори думите, които ви съобщихме, добавяйки, че по време на целия процес Комуната има намерение да го раздели със семейството му.
Значи на Луи XVI му оставаха четири дни, за да се уговори с кралицата. Той благодари на Клери, че удържа думата си.
— Продължавайте да търсите да научите нещо за онова, което искат от мен — каза той. — Не се бойте, че ще ме огорчите. Уговорил съм се със семейството си изобщо да не дават вид, че знаят нещо, за да не ви изложат.