— Да, господине, за да я изостави след това — каза кралят. — Така че нещастната госпожа Дьо Моние, оставена сама със своето престъпление, се самоуби.
Жилбер вдигна очи към небето и въздъхна.
— Хайде, кажете какво можете да отговорите на това, господине, и как ще защитите вашия Мирабо?
— Чрез истината, сир, чрез истината, която стига толкова трудно до кралете, че вие, който я търсите, искате я, викате я, вие почти винаги не я знаете. Не, госпожа Дьо Моние, сир, изобщо не е умряла, защото е била изоставена от Мирабо, тъй като първото посещение на Мирабо след излизането му от Венсен беше при нея. Той влезе, преоблечен като амбулантен търговец в манастира на Гиен, където тя бе поискала приют. Той намери Софи студена, неестествена. Последва обяснение. Мирабо разбра, че госпожа Дьо Моние не само не го обича вече, но и че обича друг — кавалера Дьо Рокур. За този друг, освобождавайки се със смъртта на съпруга си, тя щяла да се омъжи. Мирабо бил излязъл твърде рано от затвора. Трябвало да се задоволят да погубят честта му. Мирабо отстъпва мястото си на своя щастлив съперник, Мирабо се оттегля. Госпожа Дьо Моние ще се жени за господин Дьо Рокур. Господин Дьо Рокур неочаквано умира! Бедното създание, тя била вложила цялото си сърце и целия си живот в тази последна любов. Един месец по-късно, на девети септември, тя се затваря в своя кабинет и се обесва. Тогава враговете на Мирабо започват да крещят, че тя била умряла, защото била изоставена от първия си любим, докато тя си умря от любов по втория… О, историйо! О, историйо! Ето как те третират!
— А! — каза кралят. — Значи затова той прие тази новина с такова голямо безразличие?
— Мога да кажа на Ваше Величество и това как я е приел, сир, тъй като познавам този, който му я съобщи. Това е един от членовете на Събранието. Попитайте го сам, няма да посмее да излъже, защото е свещеник — той е кюрето на Гиен, абатът Вале. Той седи на пейките, противоположни на тези, където сяда Мирабо. Пресече залата и за голямо учудване на графа, седна до него. „Какво, по дяволите, правите тук?“ — попита го Мирабо. Без да отговори, абат Вале му подаде писмото, което съобщаваше всички подробности за фаталната новина. Мирабо го отвори и му трябваше доста време, за да го прочете, защото несъмнено не можеше да повярва. После го препрочете и по време на повторното четене лицето му побледняваше от време на време. Той прокарваше ръце по челото си, бършейки очи със същото движение, кашляйки, плюейки, опитвайки се отново да се овладее. Накрая му се наложи да отстъпи. Той стана, излезе стремително и три дни не се появи пред Събранието… О, сир! Сир, простете ми, че навлизам в тези подробности. Но е достатъчно да си обикновен талантлив човек, за да бъдеш оклеветен по всяка точка и за всяко нещо. Още по-силен довод, когато геният на един човек е гигантски!
— Защо е така, докторе? И какъв интерес имат да клеветят пред мен господин Дьо Мирабо?
— Какъв интерес имат ли, сир? Интереса на цялата посредственост, която гледа да запази мястото си около трона. Мирабо изобщо не е от онези хора, които биха могли да влязат в храма и да не изгонят търговците от него. Мирабо до вас, сир — това означава смърт за дребните интриги. Мирабо до вас — това е изгнание за дребните интриганти, това е духът, прокарващ път на честността. И какво ви интересува, сир, че Мирабо бил живял зле с жена си? Какво ви интересува, че Мирабо бил отвлякъл госпожа Дьо Моние. Какво ви интересува, че Мирабо имал половин милион дългове! Платете тези дългове от половин милион, сир. Добавете към тези петстотин хиляди франка един милион, два милиона, десет милиона, ако трябва! Мирабо е свободен, не оставяйте Мирабо да ви се изплъзне. Вземете го, направете го един съветник, направете го министър. Чуйте онова, което ще ви каже могъщият му глас, и казаното го преразкажете на народа си, на Европа, на света!
— Господин Дьо Мирабо, който се направи на търговец на сукно в Екс, за да бъде назначен от народа. Господин Дьо Мирабо не може да излъже тези, които са го упълномощили, като напусне партията на народа и премине към тази на двора.
— Сир! Сир! Повтарям ви, вие не познавате Мирабо — Мирабо е аристократ, дворянин, роялист преди всичко. Той се уреди да бъде избран от народа, защото благородничеството го презираше. Защото у Мирабо я има онази върховна нужда да постигне целта си по какъвто и да е било начин, която е присъща на гениалните хора. Той не беше упълномощен нито от благородничеството, нито от народа, за да влезе в парламента като Луи XIV, с ботуши и шпори, доказващ божественото право. Нямало да напусне партията на народа заради партията на двора, казвате? Ех, сир! Защо има една партия на народа и друга на двора? Защо тези две партии не направят една? Е, добре, Мирабо ще го направи. Вземете Мирабо, сир! Утре Мирабо, отблъснат от презрението ви, може би ще се обърне срещу вас и тогава, сир, тогава — казвам ви го аз, а тази картина на Чарлз I Стюарт ще ви го каже след мен — тогава всичко ще бъде загубено!