Валеше.
Кралят беше качен в една кола и измина пътя със спокойно лице.
На минаване през портите Сен Мартен и Сен Дьони той попита коя от двете е предложено да бъде разрушена.
На прага на Манежа Сантер постави ръка на рамото му и го отведе до преградата, на същото място и до същия фотьойл, където се беше заклел в конституцията.
Всички депутати бяха останали седнали в момента на влизането на краля. Само един, когато той мина пред него, стана и го поздрави.
Учуден, кралят се обърна и позна Жилбер.
— Добър ден, господин Жилбер — каза той.
После каза на Сантер:
— Познавате господин Жилбер. Някога той ми беше лекар. Няма да го намразите много за това, че ме поздрави, нали?
Разпитът започна.
Там престижът на нещастието започна да изчезва пред публичността — кралят не само отговори на въпросите, които му бяха отправени, но и на всичко отгоре отговори зле, колебаейки се, шикалкавейки, отричайки, изкривявайки живота си, както би могъл да направи един адвокат от провинцията, пледиращ по някой въпрос за стена между общи имоти.
Дневната светлина не помагаше на бедния крал.
Разпитът продължи чак до пет часа.
В пет часа Луи XVI беше отведен в залата за съвещания, където изчака колата си.
Кметът се приближи до него.
— Гладен ли сте, господине, и искате ли да ви взема нещо за ядене? — попита го той.
— Благодаря ви — каза кралят с жест на отказ.
Но почти веднага, като видя един гренадир да изважда един хляб от чантата си и да дава половината на прокурора на Комуната Шомет, той се приближи до него.
— Бихте ли искали да ми дадете парче от вашия хляб, господине? — попита го той.
Но колкото и тихо да го беше казал, Шомет се отдръпна назад.
— Говорете високо, господине! — каза му той.
— О! Мога да го кажа и високо — подхвана кралят с тъжна усмивка. — Искам едно парче хляб.
— На драго сърце — отвърна Шомет.
И като му протегна хляба си, каза:
— Дръжте, режете! Това е спартански обяд. Ако имах един корен, щях да ви дам половината.
Слязоха в двора.
При вида на краля тълпата подхвана припева на Марсилезата, наблягайки енергично върху този стих:
Луи XVI леко пребледня и се качи в колата. Там той започна да яде, но само кората на своя хляб. Средината остана в ръката му и той не знаеше какво да прави с нея.
Заместникът на прокурора на Комуната я взе от ръцете му и я изхвърли през прозорчето на колата.
— Ах, това е лошо! — каза кралят. — Да се хвърля така хляб в момент, когато той е толкова рядко нещо!
— А вие откъде знаете, че е така? — каза Шомет. — На вас никога не ви е липсвал, все пак!
— Зная, защото онзи, който ми го дават, мирише малко на земя.
— Баба ми — подхвана Шомет — винаги ми казваше: „Малко момче, не бива никога да губите и трошица хляб, тъй като не можете да го изкарвате.“
— Господин Шомет — каза кралят, — вашата баба, както ми се струва, е била една много мъдра жена.
Настана мълчание. Шомет беше безмълвен, свил се в дъното на колата.
— Какво ви е, господине? — попита кралят. — Вие побледнявате!
— Действително — отвърна Шомет, — не се чувствам добре.
— Може би е от клатушкането на колата, която се движи бавно? — попита кралят.
— Наистина, може би е от това.
— Били ли сте по море?
— Воювах заедно с Мот-Пике.
— Ла Мот-Пике беше храбрец! — каза кралят.
И на свой ред замълча.
За какво бленуваше? За хубавия си флот, побеждаващ в Индиите; за своето пристанище в Шербур, завоювано от океана; за великолепната си адмиралска униформа в червено и златно, толкова различна от онова, което носеше в момента; за оръдията, ревящи радостно при преминаването му в дните на неговото благоденствие!
Той беше далеч оттам, бедният крал Луи XVI, друсан в този лош фиакър, вървящ ходом и разцепващ заедно с него вълните на народа, който се блъскаше, за да го види, вмирисано и развълнувано море, чийто прилив надигаше утайката на Париж. Мигайки с очи на дневната светлина, с дългата си брада с редки бледоруси косми и с отслабнали бузи, провиснали върху нагънатия му врат, облечен в сива дреха с наметало в лешников цвят и казващ с автоматичната памет на децата и на Бурбоните: „А! Ето тази улица, после тази улица, и после тази улица.“
Като стигнаха до улица „Орлеан“, той каза:
— А! Ето улица „Орлеан“.
— Кажете улица „Егалите“ — отвърнаха му.
— А, да! — рече той. — Заради господина…