Той не довърши, изпадна отново в мълчание и от улица „Егалите“ до Тампъл не произнесе повече нито дума.
178.
Легендата за краля мъченик II
Първата грижа на краля, когато пристигна, беше да поиска да го отведат при семейството му. Отговориха му, че нямат нареждания по този въпрос.
Луи разбра, че като всеки осъден, на когото правят процес за смъртна присъда, той щеше да бъде затворен сам.
— Поне предупредете семейството ми, че съм се върнал — каза той.
После, без да се занимава с четиримата общинари, които го заобикаляха, той се захвана с обичайното си четене.
Кралят имаше още една надежда — че в часа за вечеря семейството му ще се качи при него.
Той чака напразно — никой не се появи.
— Все пак, предполагам — каза той, — че синът ми ще прекара нощта при мен, след като нещата му са тук?
Уви! Затворникът нямаше дори онази увереност по отношение на сина си, която се преструваше, че има. На това искане отвърнаха не повече, отколкото на останалите.
— Хайде! — каза кралят. — Тогава да си лягам.
Клери го съблече, както обикновено.
— О, Клери! — прошепна той. — Съвсем не очаквах да ми зададат въпросите, които ми отправиха.
И, действително, почти всички въпроси, отправени към краля, идваха от онзи железен шкаф, а кралят, който не знаеше за предателството на Гамен, не подозираше, че железният шкаф е открит.
Все пак той си легна и едва легнал, заспа с онова спокойствие, за което вече беше дал толкова доказателства и което в известни обстоятелства можеше да бъде взето за летаргия.
Не беше така с останалите затворници. Тази абсолютна тайна беше страховито многозначителна за тях. Това беше тайната на осъдените.
Понеже леглото на дофина и нещата му бяха при краля, кралицата сложи детето да легне в собственото й легло и прекара цялата нощ права до възглавницата му, гледайки го как спи.
Мъката й беше толкова мрачна, тази поза приличаше толкова на статуята на майка при гроба на сина й, че госпожа Елизабет и принцесата решиха да прекарат нощта на столовете до изправената кралица. Но общинарите се намесиха и накараха двете жени да си легнат.
На следващия ден за пръв път кралицата се обърна с молба към своите пазачи.
Тя искаше две неща: да види краля и да получи вестници, за да бъде в течение на процеса.
Отнесоха тези две искания до съвета.
На това за вестниците отказаха напълно. С другото се съгласиха наполовина.
Нито кралицата можеше да вижда своя съпруг, нито сестрата брата си. Но децата можеха да виждат баща си, при условие че няма да видят повече нито майка си, нито леля си.
Съобщиха на краля за този ултиматум. Той се замисли за миг. После каза с привичното си смирение:
— Добре. Каквото и щастие да изпитвам да видя децата си, отказвам се от това щастие… Голямото дело, с което съм зает, ще ми попречи, впрочем, да им посветя онова време, от което имат нужда… Децата ще останат при майка си.
След този отговор качиха леглото на дофина в стаята на майка му, която на свой ред не напусна децата си, докато не отиде да бъде осъдена от революционния трибунал, както кралят отиде да бъде осъден от Конвента.
Трябваше да помислят как да общуват въпреки тази изолация.
Пак Клери беше този, който се зае да организира кореспонденцията с помощта на един прислужник на принцесите, наречен Тюржи.
Тюржи и Клери се срещаха на отиване и връщане по нуждите на тяхната служба. Но надзорът на общинарите правеше труден всеки разговор между тях. Единствените думи, които можеха да разменят, се ограничаваха единствено с това: „Кралят е добре. Кралицата, принцесите и децата са добре.“
Все пак един ден Тюржи връчи едно мъничко писъмце на Клери.
— Госпожа Елизабет го пусна в ръката ми, подавайки ми салфетката си — каза той на колегата си.
Клери изтича да занесе писъмцето на краля.
То беше изписано с бодвания на карфица. От много време принцесите нямаха нито мастило, нито пера, нито хартия. То съдържаше тези два реда:
Братко, ние сме добре. Пишете ни на свой ред.
Кралят отговори, тъй като от започването на процеса му бяха върнали перата, мастилото и хартията.
После, давайки писмото на Клери отворено, му каза:
— Четете, драги ми Клери, и ще видите, че това писмо не съдържа нищо, което би могло да ви компрометира.
Клери почтително отказа да го прочете и, изчервявайки се, отблъсна ръката на краля.
Десет минути по-късно Тюржи получи отговора.
Същият ден Тюржи, минавайки пред стаята на Клери, накара през открехнатата врата да се търкулне чак под кревата едно клъбце конци — това клъбце съдържаше второ писмо от госпожа Елизабет.