Това беше един уговорен начин.
Клери намота конеца около едно писъмце на краля и скри клъбцето в шкафа с чиниите. Тюржи го намери и постави отговора на същото място.
Същото нещо се повтори в продължение на няколко дни. Само че всеки път, когато камериерът му даваше някое ново доказателство от този род за своята вярност или ловкост, кралят поклащаше глава и казваше:
— Внимавайте да не се изложите на опасност, приятелю мой!
Действително начинът беше много несигурен. Клери потърси друг.
Комисарите даваха свещите на краля в пакети, вързани с връв. Клери грижливо пазеше връвчиците и когато имаше достатъчно количество, той съобщи на краля, че е намерил начин да направи кореспонденцията по-активна. Начинът бе да спусне своята връвчица на госпожа Елизабет. Госпожа Елизабет, която спеше под него и която имаше един прозорец, разположен вертикално в един малък коридор, съседен на стаята на Клери, можеше през нощта да окачва писмата си на тази връвчица и по същия начин да получава писмата на краля. Един преобърнат абажур скриваше всеки прозорец и пречеше писмата да могат да паднат в градината.
Освен това чрез същата връвчица можеше да се свалят пера и мастило, което щеше да освободи принцесите от необходимостта да пишат с дупчици от карфица.
Така затворниците имаха възможност да получават всеки ден новини — принцесите от краля, а кралят от принцесите и сина си.
Инак положението на Луи XVI се бе влошило извънредно много, откакто се беше явил пред Конвента.
Най-общо се мислеха две неща: или че следвайки примера на Чарлз I, чиято история познаваше така добре, кралят ще откаже да отговаря пред Конвента, или че ако отговаря, то ще отговаря високомерно и горделиво, от името на монархията, не като обвиняем, който е подвергнат на съд, а като рицар, който приема предизвикателството и вдига хвърлената ръкавица.
За свое нещастие Луи XVI съвсем не беше толкова царствена натура, че да се спре на едното или на другото от тези две решения. Той отговаряше лошо, боязливо, непохватно, както казахме, и усещайки, че пред всички неща, попаднали без негово знание в ръцете на враговете му, ще се оплете, бедният Луи свърши с това, че поиска защитник.
След едно бурно обсъждане, което последва тръгването на краля, беше дадено съгласие за защитник.
На следващия ден четирима членове на Конвента, избрани за пратеници, с тази цел отидоха да попитат обвиняемия кой е защитникът, избран от него.
— Господин Тарже — отвърна той.
Пратениците се оттеглиха и господин Тарже беше предупреден за честта, оказана му от краля.
Нечувано нещо! Този мъж — човек с голямо мъжество, бивш член на Учредителното събрание, един от онези, които бяха взели най-активно участие в редактирането на конституцията, — този човек се уплаши!
Той страхливо отказа, бледнеейки от страх пред своя век, за да се черви пред потомството!
Но на по-следващия ден след явяването на краля, председателят на Конвента получи това писмо:
Гражданино председател,
Не зная дали Конвентът ще даде на Луи XVI защитник, който да го защитава, и дали ще му остави избор. В такъв случай аз желая Луи XVI да знае, че ако ме избере за тази длъжност, аз съм готов да й се обрека. Не искам от вас да споделяте моето предложение с Конвента, защото съм далеч от това да се смятам за достатъчно важна личност, за да се занимава той с мен. Но аз бях викан на два пъти в съвета на онзи, който беше мой господар във времена, когато тази длъжност беше желана от всички. Дължа му същата служба и тогава, когато това е длъжност, която много хора намират за опасна.
Ако ми беше известен възможен начин да му съобщя за това, че съм на разположение, не бих си позволил волността да се обърна към вас. Помислих, че от мястото, което заемате, вие повече от всекиго другиго имате как да му предадете това предложение.
С уважение и пр. и пр.
Две други искания пристигнаха по същото време. Едното от един адвокат от Троа, господин Сурда. „Аз съм готов — пишеше той — да защитавам Луи XVI поради чувството, което имам за неговата невинност!“
Другото, от Олимп дьо Гуг, странната импровизаторка южнячка, която диктуваше своите комедии, защото, както казваха, не знаела да пише. Олимп дьо Гуг бе станала адвокатка на жените. Тя искаше да им бъдат дадени същите права като на мъжете, да могат да бъдат избирани за депутати, да обсъждат законите, да обявяват война и да договарят мир и беше подкрепила претенциите си с една възвишена мисъл: „Защо жените да не се качват на трибуната? — каза тя. — Те се качват добре на ешафода!“
И действително бедното създание се качи там. Но в момента, когато произнасяха присъдата й, тя стана отново жена, сиреч слаба, и искайки да се възползва от привилегията в закона, се обяви за бременна. Трибуналът изпрати осъдената на консултация с лекари и акушерки. Резултатът от консултацията беше, че ако и да има напълняване, то това напълняване е твърде скорошно, за да може да се установи бременност.