Пред ешафода тя отново се държа мъжки и умря така, както трябваше да умре жена като нея.
Колкото до господин Дьо Малзерб, това беше същият Ламоаньон дьо Малзерб, който беше министър заедно с Тюрго и падна заедно с него. Ние впрочем сме казвали, че това беше един дребен седемдесет-седемдесет и две годишен човек, по природа и по рождение непохватен и разсеян, закръглен, обикновен „със същинско лице на аптекар“, както казва Мишле, в което трудно можеше да се заподозре героизмът, присъщ на античните времена.
Пред Конвента той винаги наричаше краля сир.
— Кое те кара да говориш така дръзко пред нас? — попита го един от членовете на Конвента.
— Презрението към смъртта — отвърна простичко Малзерб.
И той наистина силно презираше тази смърт, към която потегли, разговаряйки с другарите си в талигата и която прие като че ли трябваше да изпита само, по думите на господин Гийотен, „една лека хладина“ на врата. Портиерът на Монсо — в Монсо отнасяха телата на екзекутираните — установи едно странно доказателство за това презрение към смъртта. В малкото джобче на панталона на обезглавеното тяло той намери часовника на Малзерб, сочещ два часа. Според навика си, осъденият го беше навил на обед, сиреч в часа, когато е отивал към ешафода.
Поради отсъствието на Тарже кралят взе Малзерб и Тронше. Тъй като бяха притеснени от времето, те присъединиха и адвоката Десез.
На четиринайсети декември съобщиха на Луи, че има разрешение да общува със защитниците си и че на същия ден господин Дьо Малзерб ще го посети.
Предаността на Малзерб го беше трогнала много, макар темпераментът му да го правеше малко податлив на този вид чувства.
Като видя как този седемдесетгодишен старец идва при него с възвишена простота, сърцето му се изпълни, а ръцете му, тези царствени ръце, които толкова рядко правеха това — се разтвориха, за да го приемат.
— Скъпи господин Дьо Малзерб — каза кралят, — елате да ме прегърнете!
После, след като го притисна развълнувано до гърдите си, кралят продължи:
— Зная с кого си имам работа. Очаквам смъртта и съм готов да я приема. Така, както ме виждате в този момент — а аз съм твърде спокоен, нали, — е, добре, така ще тръгна и към ешафода.
На шестнайсети в Тампъл дойде една депутация. Тя се състоеше от четирима членове на Конвента: това бяха Валазе, Кошон, Гранпре и Дюпра.
Бяха избрани двайсет и един депутати, за да гледат процеса на краля. И четиримата участваха в тази комисия. Те носеха на краля обвинителния акт срещу него и документите, отнасящи се до процеса.
Целият ден беше използван за сверяването на тези документи.
Всеки документ биваше прочитан от секретаря. След прочитането му Валазе казваше: „Запознат ли сте с…?“ Кралят отговаряше с „да“ или „не“, и всичко беше приключвано.
Няколко дни по-късно същите комисари се върнаха и прочетоха на краля още петдесет и един нови документа, които той подписа и парафира, както и предходните.
Общо му оставиха копия от сто петдесет и осем документа.
На всичкото отгоре кралят получи възпаление. Той си спомни за онзи поздрав на Жилбер в момента, когато влизаше в Конвента. Той поиска от Комуната да бъде разрешено на бившия му лекар Жилбер да го посети. Комуната отказа.
— Нека Капе не пие вече ледена вода и няма да го хващат възпаления — каза един от нейните членове.
На двайсет и шести кралят трябваше за втори път да се яви в Конвента.
Брадата му беше поникнала. Ние вече казахме, че тази брада беше грозна, русолява и рядка. Луи поиска приборите си за бръснене. Те му бяха върнати, но при условие, че няма да си служи с тях, освен пред четирима общинари!
На двайсет и пети в единайсет часа вечерта той се зае да напише завещанието си. Този документ е толкова известен, че колкото и трогателен и християнски да е той, няма да го привеждаме тук.
Две завещания често са привличали вниманието ни: завещанието на Луи XVI, който се е намирал изправен срещу републиката, а е виждал само монархията, и завещанието на херцог Д’Орлеан, който е бил изправен пред монархията, а е виждал само републиката.
Ще цитираме само едно изречение от завещанието на Луи XVI, защото то ще ни помогне да изясним въпроса за гледната точка.
Завършвам — пишеше Луи XVI, — заявявайки пред Бога и готов да се явя пред него, че не се упреквам за нито едно от престъпленията, в които ме обвиняват.