Тогава започна това голямо и ужасно заседание, което продължи седемдесет часа.
Залата представляваше странна гледка, малко хармонираща с онова, което щеше да се случи. А то бе тъжно, мрачно, зловещо — обликът на залата не създаваше никаква представа за драмата.
Дъното бе превърнато в ложи, в които най-красивите жени на Париж в своите зимни тоалети, покрити с велур и кожи, ядяха портокали и си вземаха сладолед.
Мъжете отиваха да ги поздравят, разговаряха с тях, връщаха се по местата си, разменяха си знаци. Би могло да се каже, че това е театрално представление в Италия.
Половината на Планината най-вече се забелязваше със своята елегантност. Сред монтанярите седяха милионерите — херцог Д’Орлеан, Льопелетие дьо Сен-Фарго, Ерол дьо Сешел, Анархасис Клооц, маркиз Шатоньоф. Всички тези господа разполагаха и с трибуни, запазени за любовниците им. Те пристигаха украсени с трицветни ленти, с пропуски или препоръчителни писма до приставите, които играеха ролята на портиери на ложите.
Високите трибуни, отворени за народа, не се изпразниха и през трите дни. Пиеха като в пушалните, ядяха като в ресторант, разговаряха дълго и надуто като в клубовете.
По първия въпрос: „Виновен ли е Луи?“, шестстотин осемдесет и три гласа отговориха: „да“.
По втория въпрос: „Решението на Конвента да бъде ли подлагано на одобрението на народа?“ Двеста осемдесет и един души гласуваха за обжалване пред народа; четиристотин двайсет и трима гласуваха против.
После идваше третият въпрос, важният, върховният въпрос: „Какво ще бъде наказанието?“
Когато стигнаха дотам, беше осем часа вечерта на третия ден, един януарски, тъжен, дъждовен и студен ден. Бяха отегчени, нетърпеливи, уморени. Човешката сила при актьорите, както и при зрителите изнемогваше от четирийсет и пет часа постоянно присъствие.
Всеки депутат се качваше по реда си на трибуната и произнасяше една от тези четири присъди: затвор, заточение, условно осъждане на смърт с обжалване пред народа, смъртно наказание.
Всички знаци на одобрение или неодобрение бяха забранени и все пак, когато трибуните за народа чуеха нещо друго, освен тази дума: „смърт“, те мърмореха.
Веднъж все пак тази дума беше чута и последвана от мърморене, дюдюкане и освиркване — това стана, когато Филип Егалите се качи на трибуната и каза:
— Единствено мислейки за дълга си, убеден, че всички онези, които са посегнали или ще посегнат на суверенитета на народа, заслужават смърт, аз гласувам за смърт!
Посред това ужасно действие един болен депутат на име Дюшател накара да го доведат в Конвента с нощната шапка на главата му и по халат. Той идваше да гласува за изгнание, глас, който беше приет, защото беше насочен към снизхождение.
Вернио, председателят от 10 август, който на 19 януари все още беше председател, бе човекът, който след като обяви свалянето от престола, обяви и смъртното наказание.
— Граждани — каза той — вие току-що извършихте велик акт на правосъдие. Надявам се, че хуманността ще ви задължи да пазите най-дълбоко мълчание. Когато е говорило правосъдието, хуманността трябва да бъде чута на свой ред.
И той прочете резултата от гласуването.
От седемстотин двайсет и един гласували, триста трийсет и четири бяха гласували за заточение или затвор, а триста осемдесет и седем за смърт — едни безусловна, а други с отсрочка.
Значи за смърт имаше петдесет и три гласа повече, отколкото за заточение.
Само че, отделяйки от тези петдесет и три гласа четирийсет и шестте, които бяха гласували за смъртно наказание с отсрочка, за незабавна смърт имаше мнозинство от седем гласа.
— Граждани — каза Вернио с нотка на дълбока мъка, — заявявам в името на Конвента, че наказанието, което той налага на Луи Капе, е смърт.
На деветнайсети вечерта, в събота, беше гласувано за смъртно наказание, но едва в неделя, на двайсети, в три часа сутринта Вернио произнесе присъдата.
През това време Луи XVI, лишен от всякаква връзка с външния свят, знаеше, че се решава съдбата му и сам, далеч от жена си и децата си — които бе отказал да види, за да умъртви душата си, както грешният монах умъртвява плътта си, — поставяше със съвършено безразличие, поне на външен вид, живота и смъртта си в ръцете на Бога.
В неделя, на 20 януари, в шест часа сутринта господин Дьо Малзерб влезе при краля. Луи XVI вече беше станал. Той стоеше гърбом към една лампа, сложена на полицата на камината, с лакти, облегнати на една маса, и покрил лице с дланите си.
Шумът, който причини с влизането си защитникът, го извади от неговата замисленост.