Искам в този промеждутък да мога да виждам семейството си, когато поискам и без свидетели. Много бих желал Националният конвент да се заеме незабавно със съдбата на семейството ми и да му позволи да се оттегли свободно, където то прецени.
Препоръчвам на доброжелателството на нацията всички лица, които бяха прикрепени към мен — имаше мнозина, които вложиха цялото си богатство в задълженията си и които, не разполагайки със средства, сигурно са в нужда […] между пенсионерите има множество старци, жени и деца, които имат само тези средства за препитание.
Написано в кулата на Тампъл, на 20 януари 1793 година.
Луи
Гарат взе писмото.
— Господине — каза той, — това писмо ще бъде предадено на мига на Конвента.
Тогава кралят отвори отново чантата си и извади едно малко листче хартия.
— Ако Конвентът удовлетвори искането ми по отношение на лицето, което желая — каза той, — ето адреса му.
Наистина на хартията бе написан изцяло с почерка на госпожа Елизабет този адрес:
Господин Еджуърт дьо Фирмонт, улица „Дю Бак“ № 483
После, нямайки какво повече да каже, нито да чуе, кралят направи крачка назад, както във времената, когато даваше аудиенции, показвайки с това движение, че аудиенцията е приключила.
Министрите и придружаващите ги излязоха.
— Клери — каза кралят на своя камериер, който, усещайки, че краката му се подгъват, се беше облегнал на стената, — поискайте вечерята ми.
Клери премина в трапезарията, за да изпълни заповедта на краля. Той намери там двама общинари, които му прочетоха заповед, според която беше забранено на краля да си служи с ножове и вилици. Само един нож трябваше да бъде поверен на Клери, за да реже с него месото и хляба на своя господар в присъствието на двамата комисари.
Тъй като Клери не поиска да каже на краля за така взетата мярка, заповедта му беше повторена.
Кралят разкъса хляба си с пръсти и разряза месото си с лъжицата. Противно на навиците си, той яде малко. Вечерята продължи само няколко минути.
В шест часа съобщиха за министъра на правосъдието.
Кралят стана, за да го посрещне.
— Господине — каза Гарат, — отнесох писмото ви в Конвента и той ме натовари да ви съобщя следния отговор:
Луи е свободен да се обърне към министъра на вероизповеданието, който да прецени искането му и да се вижда със семейството си свободно и без свидетели.
Нацията, винаги велика и справедлива, ще се заеме със съдбата на семейството му.
Кредиторите на дома му ще бъдат удовлетворени с точните суми.
Националният конвент е сложил в дневния си ред разискване за отлагането.
Кралят направи движение с глава и министърът се оттегли.
— Гражданино министър — попитаха Гарат двамата дежурни общинари, — как Луи ще може да се вижда със семейството си?
— Ами насаме — отвърна министърът.
— Невъзможно! По заповед на Комуната не трябва да го изпускаме от поглед нито денем, нито нощем.
Положението наистина беше трудно. При все това се спогодиха за всичко, решавайки, че кралят ще приема семейството си в трапезарията, така че да може да бъде виждан през стъклото на преградата, но че ще затварят вратата, за да не ги чуват.
През това време кралят каза на Клери:
— Вижте дали министърът на правосъдието е още тук и го повикайте.
След миг министърът влезе.
— Господине — каза му кралят, — забравих да ви попитам дали са намерили у дома му господин Еджуърт дьо Фирмонт и кога ще мога да го видя.
— Доведох го със себе си, в моята кола — каза Гарат. — Той е в залата на съвета и ще се качи.
Действително в момента, когато министърът на правосъдието произнасяше тези думи, господин Еджуърт дьо Фирмонт се появи в отвора на вратата.
180.
21 януари
Господин Еджуърт дьо Фирмонт бе изповедникът на госпожа Елизабет — бяха изминали вече шест седмици откакто кралят, предвиждайки, че ще го сполети осъждане, беше поискал от сестра си съвет по избора на свещеника, който трябваше да го съпровожда в последния момент, а госпожа Елизабет, плачейки, беше посъветвала брат си да се спре на абат Дьо Фирмонт.
Този достоен духовник, по произход англичанин, беше избягнал септемврийските кланета и се беше оттеглил в Шоази-льо-Роа под името Есекс. Госпожа Елизабет знаеше тайния му адрес и бе накарала да го предупредят в Шоази, че се надява в момента на осъждането той да бъде в Париж.
Тя не се лъжеше.
Абат Еджуърт, както казахме, прие поръчението със сдържана радост.
Така на 21 декември 1792 година той писа на един от своите приятели в Англия:
Моят нещастен господар ми е хвърлил око аз да го подготвя за смъртта, ако несправедливостта на народа му стигне до отцеубийство. Самият аз се подготвям да умра, защото съм убеден, че народната ярост няма да ме остави да преживея и час след тази ужасна сцена. Но аз съм смирен — животът ми не струва нищо. Ако, губейки го, бих могъл да спася онзи, когото Бог е поставил за смъртта и възкресението на мнозина, на драго сърце ще принеса тази жертва и няма да съм умрял напразно.