— Мирабо ще се обърне срещу мен, казвате вие? Нима това вече не е станало, господине?
— Да, на пръв поглед, може би. Но вътрешно Мирабо е за вас, сир. Попитайте граф Дьо ла Марк за онова, което му е казал след знаменитото заседание на двайсет и първи юни, защото единствено Мирабо чете в бъдещето с ужасяваща прозорливост.
— Е, добре, какво казва той?
— Той кърши ръце от мъка и се провиква: „Така отвеждат краля на ешафода!“, и три дни по-късно добавя: „Тези хора не виждат бездните, които изкопават под краката на монархията! Кралят и кралицата ще загинат, а народът ще ръкопляска над труповете им!“
Кралят потрепери, пребледня, погледна портрета на Чарлз I и за миг изглеждаше, че се е решил. Но изведнъж каза:
— Ще поговоря за това с кралицата. Може би тя ще се реши да разговаря с господин Дьо Мирабо. Но аз няма да говоря с него. Предпочитам да мога да стисна ръката на хората, с които говоря, господин Жилбер, и не бих искал с цената на трона си, на свободата си, на живота си, да стисна ръката на господин Дьо Мирабо.
Жилбер щеше да възрази. Може би щеше да настоява още, но в този момент влезе един придворен.
— Сир! — съобщи той. — Лицето, което Ваше Величество трябваше да приеме тази сутрин, пристигна и чака в преддверието.
Луи XVI направи едно изпълнено с безпокойство движение, поглеждайки Жилбер.
— Сир — каза той, — ако не трябва да виждам лицето, което Ваше Величество очаква, ще мина през другата врата.
— Не, господине — отвърна Луи XVI, — излезте през тази. Вие знаете, че аз ви смятам за свой приятел и че изобщо нямам тайни от вас. Впрочем лицето, което очаквам, е един обикновен благородник, който някога беше причислен към дома на моя брат и който ми беше препоръчан от него. Това е един верен служител и ще видя дали ми е възможно да направя нещо, ако не за него, то поне за жена му и децата му. Вървете, господин Жилбер, вие знаете, че винаги ще бъдете добре дошъл, дори когато идвате, за да ми говорите за господин Дьо Рикети дьо Мирабо.
— Сир — попита Жилбер, — трябва ли да гледам на себе си като на загубил?
— Казах ви, господине, ще поговоря с кралицата, ще размисля. По-късно ще видим.
— По-късно, сир! От този момент нататък ще моля Бога да бъде все още достатъчно рано.
— Охо! Значи смятате, че гибелта е толкова близо!
— Сир — отвърна Жилбер, — никога не нареждайте да махнат от стаята ви портрета на Чарлз I, той е добър съветник.
И като се поклони, той излезе в момента, когато лицето, очаквано от краля, застана на вратата, за да влезе.
Жилбер не можа да сдържи вика на изненада. Този благородник беше маркиз Дьо Фаврас, когото преди седмица или десет дни беше срещнал при Калиостро и за чиято фатална и близка смърт последният му бе съобщил.
19.
Фаврас
Докато Жилбер се отдалечаваше в плен на непознатия ужас, който изпитваше — но не от страна на реалността, а от невидимата и тайнствена страна на събитията, маркиз Дьо Фаврас беше, както казахме в предишната глава, въведен при крал Луи XVI.
Така, както бе направил доктор Жилбер, той се спря до вратата. Но кралят, видял го още при влизането му, направи знак да се приближи.
Фаврас влезе и се поклони, чакайки почтително кралят да се обърне към него.
Луи XVI впери в него онзи изучаващ поглед, който сякаш е част от обучението на кралете и който е повече или по-малко повърхностен, повече или по-малко дълбок, а преди всичко в зависимост от духа на онзи, който го използва и прилага.
Томас Маи, маркиз Дьо Фаврас, беше благородник с високомерно изражение, около четирийсет и пет годишен с елегантно и едновременно с това яко телосложение и честно и открито лице.
Огледът бе задоволителен и нещо като усмивка премина по устните на краля, които вече се отваряха, за да го разпитат.