— Да, госпожо — подхвана кралят, — аз съм на същото мнение. Само че още не е дошъл часът.
— Прекрасно, господине — каза кралицата, — чакайте, както е направил този от портрета, чийто изглед — поне аз така мисля — би трябвало да ви дава един по-добър съвет… Чакайте, докато бъдете принуден да влезете в битката. Чакайте тази битка да бъде изгубена. Чакайте да станете пленник. Чакайте ешафодът да се издигне под прозореца ви и тогава вие, който днес казвате: „Не е дошъл часът!“, вие ще бъдете принуден да кажете: „Стана вече късно!“…
— Във всеки случай, сир, в който и час да бъде това, кралят ще ме намери готов — каза Фаврас, покланяйки се, тъй като се страхуваше да не би неговото присъствие, което бе довело до този своего рода конфликт между кралицата и Луи XVI, да умори последния. — Мога да предложа на моя господар само живота си и не бих казал, че му го предлагам, ще кажа, че по всяко време той има право да разполага с него, че този живот е негов.
— Това е добре, господине — каза кралят, — в случай на нужда аз подновявам по отношение на маркизата и на децата ви обещанието, което ви е дала кралицата.
Този път маркизът наистина бе отпратен. Той трябваше да се подчини. Колкото и да му се искаше да остане, не намери никаква поддръжка, освен погледа на кралицата, и се оттегли заднешком.
Кралицата го проследи чак докато завесата на вратата падна след него.
— Ах, господине! — каза тя, протягайки ръка към платното на Ван Дайк. — Когато накарах да окачат тази картина в стаята ви, мислех, че ще ви вдъхновява повече.
И надменно, сякаш пренебрегваща по-нататъшния разговор, тя тръгна към вратата в алкова. После изведнъж се спря.
— Сир, ще признаете ли — каза тя, — че маркиз Дьо Фаврас не е първият човек, когото приемате тази сутрин?
— Да, госпожо, права сте. Преди маркиз Дьо Фаврас приех доктор Жилбер.
Кралицата потрепери.
— О! — възкликна тя. — Подозирах ли? И доктор Жилбер, както изглежда…
— Споделя моето мнение, госпожо, а именно, че не бива да напускаме Франция.
— Но дори и да не е на мнение, че трябва да я напускаме, господине, той несъмнено ви е дал някакъв съвет относно бъдещото ни пребиваване?
— Да, госпожо, даде ми съвет. Но за нещастие аз го намирам, ако не лош, то поне неизползваем.
— И какъв е в края на краищата този съвет?
— Той иска да купим Мирабо за една година.
— И на каква цена?
— За шест милиона… и една усмивка от вас.
Изразът на лицето на кралицата стана дълбоко замислен.
— Всъщност — каза тя — може би това би бил един начин…
— Да, но един начин, който вие не бихте приели, защото засяга вашата чест, нали, госпожо?
— Няма да отговоря нито с да, нито с не — каза кралицата, приемайки изражението на ангел на злото, сигурен в триумфа си. — Трябва да се помисли за всичко…
После, оттегляйки се, добави съвсем тихо:
— И ще помисля!
20.
В която кралят се занимава със семейни дела
Останал сам, кралят постоя за миг прав, после, сякаш се страхуваше, че оттеглянето на кралицата е престорено, отиде към вратата, през която тя беше излязла, отвори я и хвърли поглед към преддверията и коридорите.
Като не видя никого, освен хората от прислугата, той извика с половин глас:
— Франсоа!
Един камериер, който бе останал, когато вратата на кралския апартамент се отвори, и сега стоеше прав, очаквайки заповеди, се приближи веднага и щом кралят се прибра в стаята си, влезе след него.
— Франсоа — каза Луи XVI, — знаете ли къде е апартаментът на господин Дьо Шарни?
— Сир — отвърна камериерът, който беше не друг, а онзи, повикан на служба при краля след десети август, и който остави мемоари за края на царуването му, — сир, господин Дьо Шарни изобщо няма апартамент, а само една мансарда високо под покрива на Павилиона на Флора.
— И защо толкова важен служител живее в мансарда?
— Искаха да дадат нещо по-добро на господин графа. Но той отказа и рече, че тази мансарда му е достатъчна.
— Хубаво — каза кралят. — Вие знаете ли къде е тази мансарда?
— Да, сир.
— Идете и доведете господин Дьо Шарни. Искам да говоря с него.
Камериерът излезе, затваряйки вратата след себе си. Отиде до мансардата на господин Дьо Шарни, когото намери подпрян на решетката, вперил поглед в този океан от покриви, който се губеше чак до хоризонта във вълни от керемиди и плочи.
Камериерът почука два пъти, без господин Дьо Шарни, потънал в размислите си, да го чуе. Това, което го накара да се реши да влезе без разрешение, беше, че ключът висеше на вратата, а той имаше заповед от краля.