При шума от влизането му графът се обърна.
— А, това сте вие, господин Юе! — каза той. — Идвате да ме потърсите по заповед на кралицата, нали?
— Не, господин графе — отвърна камериерът, — идвам, изпратен от краля.
— От краля! — подхвана господин Дьо Шарни с известно учудване. — Добре, господин Юе. Кажете на Негово величество, че съм на заповедите му.
Камериерът се оттегли със строгостта, предписана от етикета, докато господин Дьо Шарни го изпрати чак до вратата с онази любезност, присъща на старото и истинско благородничество по отношение на всеки човек, идващ от страна на краля, все едно дали носи сребърна верига на врата или е облечен с ливрея.
Когато остана сам, господин Дьо Шарни постоя за миг, стиснал глава между ръцете си, сякаш за да принуди смутените си и развълнувани мисли да заемат отново местата си. После, когато възстанови реда в мозъка си, той препаса шпагата, захвърлена на един фотьойл, взе шапката си под мишница и излезе.
Той откри Луи XVI в спалнята му, с гръб към картината на Ван Дайк и току-що нападнал сервирания му обяд.
Кралят усети присъствието му и вдигна глава.
— А, това сте вие, графе? — каза той. — Много добре. Искате ли да обядвате с мен?
— Сир, принуден съм да откажа тази чест, тъй като съм обядвал — отвърна графът с поклон.
— В такъв случай — каза Луи XVI, — понеже ви помолиха да дойдете при мен, за да поговорим по работа, и то дори по сериозна работа, изчакайте един миг. Изобщо не обичам да говоря по работа, когато се храня.
— Аз съм на заповедите на краля — отвърна Шарни.
— Тогава, вместо да говорим за работа, ще поговорим за нещо друго. За вас например.
— За мен, сир! И с какво съм заслужил, че кралят се занимава с личността ми?
— Когато преди малко попитах къде е апартаментът ви в Тюйлери, скъпи графе, знаете ли какво ми отговори Франсоа?
— Не, сир.
— Той ми отговори, че сте отказали апартамента, който ви е бил предложен, и сте приели само една мансарда.
— Така е, сир.
— Защо, графе?
— Ами, сир… защото съм сам и нямам друго занимание, освен това, което благосклонността на Ваши величества ми дава, тъй че не сметнах за полезно да лишавам господин дворцовия управител от цял апартамент, когато една мансарда е всичко, което ми е необходимо.
— Простете, скъпи графе, отговаряте така, сякаш сте все още обикновен служител и ерген. Но вие имате — и в ден на опасност няма да го забравите, слава Богу! — важни задължения към нас. Освен това сте женен. Какво ще правите с графинята в тясната мансарда?
— Сир — отвърна Шарни с нотка на меланхолия в гласа, която не убягна на краля, — не вярвам госпожа Дьо Шарни да ми окаже честта да сподели моя апартамент, бил той голям или малък.
— Но, в края на краищата, господин графе, госпожа Дьо Шарни и без да има задължения към кралицата, е нейна приятелка. Знаете, че кралицата не би могла да живее без госпожа Дьо Шарни, макар че от известно време ми се струва, че между тях съществува известна хладина. Когато госпожа Дьо Шарни дойде в двореца, къде ще се настани?
— Сир, не мисля, че без изрична заповед от Ваше Величество госпожа Дьо Шарни ще дойде някога в двореца.
— А! Хайде сега…
Шарни се поклони.
— Невъзможно! — каза кралят.
— Нека Негово Величество ми прости — каза Шарни, — но мисля, че съм сигурен в това, което казвам.
— Е, добре, това ме учудва по-малко, отколкото бихте могли да предположите, скъпи ми графе. Както току-що ви казах, струва ми се, че забелязах едно охлаждане между кралицата и нейната приятелка…
— Наистина, Негово Величество е благоволил да забележи.
— Женски сръдни! Ще се постараем да ги помирим. Но, между другото, изглежда, че без да знам, съм се отнесъл по доста тираничен начин с вас, скъпи графе!
— Как така, сир?
— Ами принуждавайки ви да останете в Тюйлери, докато графинята живее… къде, графе?
— На улица „Кок-Ерон“, сир.
— Питам ви за това поради навика на кралете да разпитват и може би мъничко поради желанието си да знам адреса на графинята. Защото, не познавайки Париж повече, отколкото ако бих бил един руснак от Москва или австриец от Виена, аз не знам дали улица „Кок-Ерон“ е близо, или е отдалечена от Тюйлери.
— Близо е, сир.
— Толкова по-добре. Сега разбирам защо имате само временно убежище в Тюйлери.
— Стаята, с която разполагам в Тюйлери, сир — отвърна Шарни със същата меланхолична нотка, която кралят вече бе успял да забележи в гласа му, — не е просто временно убежище. Напротив — тя е постоянното ми жилище, където мога да бъда намерен по всяко време, щом Негово Величество реши да ми окаже честта и да изпрати да ме потърсят.