— О! — каза кралят, като се отпусна назад във фотьойла си, защото бе приключил с обеда. — Какво ще рече това, господин графе?
— Кралят ще ме извини, но не разбирам много добре целта на разпита, на който ми оказва честта да ме подложи.
— Хайде де! Нима не знаете, че съм добър човек, баща, съпруг преди всичко? Че се грижа за вътрешността на двореца си толкова, колкото и за външния вид на кралството си?… Какво ще рече това, скъпи ми графе? След едва тригодишен брак господин граф Дьо Шарни има постоянно жилище в Тюйлери, а госпожа графиня Дьо Шарни — постоянно жилище на улица „Кок-Ерон“!
— Сир, няма да мога да отговоря на Ваше Величество по друг начин, освен със следното — госпожа Дьо Шарни желае да живее сама.
— Но в края на краищата ходите да я виждате всеки ден?… Не… Два пъти седмично?
— Сир, не съм имал удоволствието да видя госпожа Дьо Шарни от деня, когато кралят ми нареди да отида и да се осведомя за нея.
— Е, добре!… Ама оттогава е изминала повече от седмица?
— Десетина дни, сир — допълни Шарни с леко развълнуван глас.
Кралят разбираше болката по-добре, отколкото меланхолията и долови в гласа на графа този оттенък на чувство, който бе оставил да му се изплъзне.
— Графе — каза Луи XVI с онова добродушие, което толкова подхождаше на „семейния човек“, както сам се наричаше понякога. — И вие имате вина за това.
— Да имам вина! — каза Шарни пламенно и неволно се изчерви.
— Да, да, имате вина — настоя кралят. — За отдалечаването на една жена и най-вече на една жена, толкова съвършена като графинята, винаги поне малко вина има мъжът.
— Сир!
— Знам, ще кажете, че това не ме засяга, скъпи графе. А аз ще ви отговоря: „Интересува ме и още как! Един крал може да направи много с думата си.“ Хайде, бъдете откровен, вие бяхте един неблагодарник спрямо тази бедна госпожица дьо Таверне, която толкова ви обича!
— Която толкова ме обича!… Сир… Простете, Ваше Величество, не казахте ли — подхвана Шарни с леко чувство на ирония в гласа, — че госпожица дьо Таверне ме обичала… много?…
— Госпожица дьо Таверне или госпожа графиня Дьо Шарни — все едно и също е, предполагам.
— Да и не, сир.
— Е, добре, аз казах, че госпожа Дьо Шарни ви обичаше и не се отричам от думите си.
— Сир, вие знаете, че не е позволено да се опровергава един крал.
— О! Опровергавайте ме колкото си искате, аз съм сигурен в това, което казвам, също.
— И Негово Величество е забелязал по известни признаци, видими само за него, без съмнение, че госпожа Дьо Шарни ме обичала… много?
— Не знам дали признаците са били видими единствено за мен, скъпи графе. Но това, което знам, е, че през онази ужасна нощ на пети октомври, от момента, когато се присъедини към нас, тя не ви изпусна за миг от поглед и че очите й издаваха всички тревоги на сърцето й дотам, че когато портата беше пред разбиване, аз видях бедната жена да прави движение, за да се хвърли между вас и опасността.
Сърцето на Шарни се сви. Той бе помислил, че разпознава у графинята нещо подобно на това, което току-що му бе казал кралят. Обаче всяка подробност от последната му среща с Андре бе твърде жива в паметта му, за да не надделее над неясните твърдения на сърцето му и на краля.
— И обърнах още повече внимание на това — продължи Луи XVI, — когато по време на моето пътуване до Париж вие бяхте изпратен от кралицата в Кметството. След това кралицата ми каза, че графинята едва не умряла от мъка поради отсъствието ви и после от радост при завръщането ви.
— Сир — каза Шарни, усмихвайки се тъжно, — Бог е позволил тези, които са над нас по рождение, да получават и несъмнено като една от привилегиите на рода им, онзи поглед, който да вижда в сърцата тайните, неизвестни на другите хора. Кралят и кралицата са го видели така — така трябва да бъде. Но слабостта на моя поглед ме кара да виждам друго. Ето защо ще помоля краля да не се безпокои твърде много за тази голяма любов на госпожа Дьо Шарни към мен, ако пожелае да ме използва за някоя далечна и опасна мисия. Отсъствието и опасността ще бъдат еднакво добре дошли, поне за мен.
— При все това, когато преди седмица кралицата искаше да ви изпрати в Тюрен, вие изглеждахте решен да останете в Париж?
— Помислих, че брат ми ще бъде достатъчен за тази мисия, сир, и запазих себе си за някоя по-трудна и по-рискована.
— Е, добре, точно така, скъпи графе, защото е дошъл моментът да ви поверя едно поръчение, което днес е трудно и което няма да бъде безопасно в бъдеще, затова ви говорих за уединението на графинята и че бих искал да я видя до една приятелка, след като отмъквам мъжа й.