— Ще пиша на графинята, сир, за да споделя с нея добрите чувства на Ваше Величество.
— Какво! Ще й пишете? Не смятате ли да посетите графинята преди вашето заминаване?
— Само веднъж съм се представял при госпожа Дьо Шарни, без да й поискам разрешение, и според начина, по който ме прие, сега ще ми е необходима най-малкото изрична заповед на Ваше Величество, за да й поискам това обикновено разрешение.
— Хайде, да сменим темата. Ще поговоря с кралицата за всичко това по време на отсъствието ви — каза кралят, ставайки от маста.
После, покашляйки се два-три пъти с удовлетворението на човек, който добре се е нахранил, отбеляза:
— Бога ми, лекарите са прави като казват, че всяко нещо си има две страни, мрачна — на празен стомах, блестяща — на пълен… Минете в кабинета ми, скъпи графе, чувствам се разположен да ви говоря с открито сърце.
Графът последва Луи XVI, непрекъснато размишлявайки за това как понякога една коронована глава губи величието си поради онази материална страна, за която гордата Мария-Антоанета не можеше да се сдържи да не укори съпруга си.
21.
В която кралят се занимава с държавни дела
Макар че кралят бе само от петнайсетина дни в Тюйлери, имаше две стаи в апартамента му, които бяха напълно оборудвани и нищо не липсваше от необходимата мебелировка.
Тези две стаи бяха ковачницата и кабинетът му.
По-късно, при случая, който не бе имал по-малко влияние върху съдбата на нещастния принц от този, ние ще въведем читателя в кралската ковачница. Но за момент имаме работа в неговия кабинет. Да влезем след Шарни, който стоеше прав пред бюрото, до което кралят току-що беше седнал.
Това бюро беше отрупано с карти, с книги по география, английски вестници и документи, между които се отличаваха тези с почерка на Луи XVI — характерен с многобройността на редовете си, които покриваха листовете и не оставяха бели полета нито отгоре, нито отдолу, нито отстрани.
Характерът се разкриваше и в най-дребните подробности — прекалено пестеливият Луи XVI не само не оставяше да се похаби и най-малкото парче хартия, но освен това под ръката му тази бяла хартия се покриваше с толкова букви, колкото бе възможно физически да побере.
За двете или три години, през които Шарни живееше в близост до двама августейши съпрузи, беше твърде привикнал към тези подробности, за да ги забелязва, както направихме ние. Затова очите му не се спираха върху нищо и той чакаше почтително кралят да го заговори.
Но, стигнал до мястото, където беше, кралят, въпреки откровеността, обещана предварително, изглежда изпитваше затруднение да навлезе в материята.
Най-напред и сякаш за да си придаде смелост, той отвори едно чекмедже на бюрото си, после едно тайно отделение в същото това чекмедже, откъдето извади няколко документа в пликове, които постави върху плота и затисна с ръка.
— Господин Дьо Шарни — каза той най-накрая, — забелязал съм едно нещо…
Той се спря и впери поглед в Шарни, който почтително чакаше, дано кралят продължи.
— Това, че през нощта на пети срещу шести октомври, когато трябваше да избирате между охраната на кралицата и моята, вие поставихте брат си до кралицата, а вие останахте при мен.
— Сир — каза Шарни, — аз съм глава на семейството, както вие сте глава на държавата, значи имам правото да умра до вас.
— Това ме кара да мисля — продължи Луи XVI, — че ако някога ми се наложи да дам поръчение, което е и тайно, и трудно, и опасно, ще мога да се доверя на вашата преданост като французин и на вашето сърце като приятел.
— О, сир! — извика Шарни. — Не бих имал претенцията да вярвам, че бих могъл да бъда нещо друго освен верен и признателен поданик.
— Господин Дьо Шарни, вие сте сериозен човек, макар да сте едва на трийсет и шест години. Вие не сте преминали през всички събития, които се развиха около нас, без да сте си извадили поука… Господин Дьо Шарни, какво мислите за моето положение и ако бяхте мой пръв министър, какви начини бихте предложили, за да се подобри то?
— Сир — каза Шарни с повече колебание, отколкото затруднение, — аз съм войник… моряк… тези висши обществени въпроси надминават нивото на моята интелигентност.
— Господине — каза кралят, протягайки ръка на Шарни с достойнство, което сякаш изведнъж бе избликнало от положението, в което току-що се бе поставил, — вие сте мъж. И един друг мъж, който ви смята за свой приятел, чисто и просто ви пита — вас, честното сърце, здравия разум, верния поданик — какво бихте направили на негово място?
— Сир — отвърна Шарни, — в подобна ситуация, не по-малко тежка от тази, един ден кралицата ми оказа честта да поиска мнението ми, както това прави сега кралят. Това беше денят на превземането на Бастилията. Тя искаше да тласне срещу стоте хиляди парижани, въоръжени и напредващи като хидра от желязо и огън по булевардите и улиците на предградието Сен Антоан, своите осем или десет хиляди чуждестранни войници. Ако бях по-малко познат на кралицата, ако тя бе видяла по-малко преданост и уважение в сърцето ми, отговорът ми несъмнено щеше да ме скара с нея… Уви, сир! Мога ли да се страхувам днес, че след като кралят ме разпитва, моят твърде откровен отговор няма да го нарани?