22.
При кралицата
Шарни излизаше от кралските покои със сърце, изпълнено с най-противоречиви чувства.
Но най-силното от тези чувства, онова, което бурно обикаляше в мозъка му, беше дълбоката признателност, която чувстваше за безграничното доверие, засвидетелствано му от краля.
Наистина това доверие му възлагаше още по-свещени задължения и съвестта на Шарни бе раздвоена при спомена за многобройните грехове, които имаше спрямо този достоен крал, който в момент на опасност поставяше ръката си на рамото му като върху вярна и предана опора.
Колкото повече Шарни си признаваше в дъното на сърцето своите грехове спрямо господаря си, толкова повече беше готов да се пожертва за него.
И колкото повече това чувство на почтителна преданост нарастваше в сърцето на графа, толкова повече намаляваше онова не толкова чисто чувство, което през дните, месеците и годините той бе посветил на кралицата.
Затова Шарни, задържан първия път от една неясна надежда, родена сред опасностите — като онези цветя, които разцъфват върху принципите и придават приятен аромат на бездните, — надежда, която инстинктивно го бе отвела при Андре, сега, загубил тази надежда, се беше захванал с готовност за мисия, която го отдалечаваше от двора, където той изпитваше двойното мъчение да бъде все още обичан от една жена, която вече не обичаше, и все още да не бъде обичан — поне той така мислеше, — от жената, която вече обичаше.
Възползвайки се от хладината, която от няколко дни се бе установила в отношенията му с кралицата, той се прибираше в стаята си. Реши да й съобщи за заминаването си с едно обикновено писмо, когато пред вратата си откри Вебер, който го чакаше.
Кралицата искаше да говори с него и желаеше да го види веднага.
Нямаше начин да се измъкне от желанието на кралицата. Желанията на коронованите глави са заповеди.
Мария-Антоанета се намираше в разположение на духа, съвсем противоположно на това на Шарни. Тя си бе спомнила за своята безчувственост спрямо графа и при спомена за предаността, показана от него във Версай, при гледката — защото тази гледка беше непрекъснато в ума й, — при гледката на брата на Шарни, проснат окървавен в коридора пред стаята й, тя чувстваше нещо като угризение и си признаваше сама, че при положение че господин Дьо Шарни й бе показал само преданост, то тя твърде зле му се бе отплатила за тази преданост.
Но също така нямаше ли тя право да изисква от Шарни нещо друго освен преданост? При все това, размишляваше тя, дали Шарни бе извършил към нея всички онези грехове, които тя му приписваше?
Не трябваше ли да отнесе за сметка на траура по брат му онова своеобразно безразличие може би, което той остави да се види при завръщането му от Версай? Впрочем това безразличие съществуваше само на повърхността и не бе ли прибързала тя, като неспокойна любовница, да осъди Шарни, когато накара да му предложат мисията в Тюрен, за да го отдалечи от Андре и която той отказа? Първото движение на сърцето й бе предизвикано от дълбока ревност, тя помисли, че този отказ е причинен от зараждащата се любов на графа към Андре и от желанието му да остане при жена си. И наистина, тръгвайки от Тюйлери в седем часа, графинята бе последвана два часа по-късно от съпруга си, чак до убежището й на улица „Кок-Ерон“. Но отсъствието на Шарни не беше дълго — когато удари девет часът, той се прибра в двореца. После той беше отказал апартамента, съставен от три стаи, който му бе приготвен по заповед на краля и се задоволи с мансардата, предназначена за прислужника му.
Отначало цялата тази комбинация изглеждаше на бедната кралица като комбинация, в която самолюбието и любовта й само страдаха. Но и най-строгото проследяване не може да изненада Шарни извън двореца с изключение на задачите му по служба и беше установено от очите на кралицата, както и от очите на останалите сътрапезници в двореца, че след завръщането си в Париж и влизането си в двореца, Шарни почти не напуска стаята си.
Също така, от друга страна, бе установено, че след излизането й от двореца, Андре не се беше появила отново.
Ако Андре и Шарни се бяха видели, то това е било само за час в деня, когато графът отказа мисията в Тюрен.
Вярно е, че през целия този период Шарни нито веднъж не бе поискал да види кралицата. Но вместо да разпознае в това въздържание признак на безразличие, дали един проницателен поглед нямаше да е доказателство за любов?