Шарни, наранен от несправедливите подозрения на кралицата, не би ли могъл да се държи настрана съвсем не поради излишък на студенина, а по-скоро поради излишък на любов?
Защото кралицата признаваше, че е била несправедлива и безчувствена към Шарни. Несправедлива, упреквайки го, че през онази ужасна нощ на пети срещу шести октомври е останал до краля, вместо да остане при кралицата, и че между два погледа към нея бе отправял по един поглед към Андре. Безсърдечна, защото не бе споделила с по-меко сърце онази дълбока болка, която беше изпитал Шарни при вида на своя мъртъв брат.
Така става в крайна сметка при всяка истинска и дълбока любов. Съществото, което е неин обект, се появява в очите на този или на тази, които смятат, че имат от какво да се оплакват, с всички грапавини на присъствието. При това късо разстояние, на което той се намира от нас, всички упреци, които се смята, че могат да му бъдат отправени, изглеждат основателни — недостатъци на характера, странности на ума, сърдечна забрава, всичко изглежда като гледано през увеличително стъкло. Но отдалечили се обектът на това фатално изследване, било по своя воля, било насила, едва отдалечен, неговите грапавини, които отблизо нараняват като тръни, изчезват; неговите твърде отчетливи очертания се заличават; твърде строгият реализъм пада под поетичния повей на разстоянието и галещия поглед на спомена; вече не съдят, а сравняват, връщат се към себе си със строгост, съизмерима със снизходителността, която изпитват към този друг, за когото признават, че са преценили зле, и резултатът от цялата тази работа на сърцето е, че след това отсъствие от седмица или десет дни, отсъстващото лице изглежда по-скъпо и по-необходимо отвсякога.
Такива бяха настроенията на кралицата по отношение на Шарни, когато вратата се отвори и графът, който излизаше, както видяхме, от кабинета на краля, се появи в безупречната си униформа на дежурен офицер.
Но в същото време имаше в неговите обноски, винаги толкова дълбоко почтителни, нещо бездушно, което сякаш отблъскваше магнетичните излъчвания, готови да излетят от сърцето на кралицата, за да потърсят в сърцето на Шарни всички спомени — сладки, нежни или болезнени, които се бяха натрупали отпреди четири години.
Шарни се поклони и остана почти на прага.
Кралицата се огледа наоколо, сякаш се питаше каква причина задържа така младия човек на другия край на апартамента и след като се увери, че единствената причина за това отдалечаване е волята на Шарни, тя каза:
— Приближете се, господин Дьо Шарни, сами сме.
Шарни се приближи. После с благ, но в същото време толкова твърд глас, че в него не можеше да се разпознае никаква емоция, каза:
— Ето ме на заповедите на Ваше Величество.
— Графе — подхвана кралицата с най-нежния си глас, — изобщо ли не чухте, когато ви казах, че сме сами?
— Точно така, госпожо — каза Шарни. — Но не виждам с какво тази самота може да промени начина, по който един поданик трябва да разговаря със своята господарка.
— Когато пратих да ви потърсят, графе, и когато научих от Вебер, че го следвате, помислих, че един приятел идва да поговори с една приятелка.
Една горчива усмивка се очерта леко върху устните на Шарни.
— Да, графе — каза кралицата, — разбирам тази усмивка и знам какво си казвате вътрешно. Вие си казвате, че бях несправедлива във Версай и че в Париж съм капризна.
— Несправедливост или каприз, госпожо — отвърна Шарни, — всичко е позволено на една жена, още повече на една кралица.
— Ех, Боже мой! Приятелю — каза Мария-Антоанета с целия чар, който можеше да вложи в очите и гласа си, — вие добре знаете едно нещо и то е, че било капризът на жената или на кралицата, кралицата не може да мине без вас като съветник, а жената не може да мине без вас като приятел.
И тя му протегна бялата си, тънка и дълга ръка, малко слаба, но винаги достойна да служи за модел на някой скулптор.
Шарни пое кралската ръка и след като я целуна почтително, се готвеше да я остави да падне обратно, когато усети, че Мария-Антоанета задържа неговата.
— Е, добре, да — каза бедната жена, отвръщайки с тези думи на движението, което бе направил, — да, бях несправедлива, повече от несправедлива, бях жестока! Вие загубихте на служба при мен, скъпи графе, един брат, когото обичахте с почти бащинска обич. Този брат умря за мен. Аз трябваше да плача заедно с вас. В този момент тогава ужасът, гневът, ревността — каквото искате, Шарни, аз съм жена — бяха спрели сълзите в очите ми… Но когато останах сама, през тези десет дни, през които не ви видях, аз платих дълга си към вас, оплаквайки го. И доказателство — вижте, погледнете, приятелю мой, е, че още плача.