И Мария-Антоанета леко отметна назад хубавата си глава, така че Шарни можа да види двете сълзи, прозрачни като два диаманта, да се търкалят в браздите, които мъката бе започнала да дълбае върху бузите й.
Ах! Ако Шарни можеше да узнае какво количество сълзи трябва да последва тези, които течаха пред него, несъмнено покъртен от огромно съжаление, щеше да падне на колене пред кралицата и да й поиска прошка за греховете, които тя имаше към него.
Но бъдещето, с позволението на състрадателния Господ, е обвито със завеса, която никоя ръка не може да повдигне и никой поглед не може да прониже, преди да е настъпил часът.
Впрочем бе изминало твърде малко време, откакто Шарни бе целунал ръката на краля, та целувката, която положи на ръката на кралицата да бъде нещо друго, освен обикновен израз на почит.
— Повярвайте, госпожо — каза той, — аз съм много признателен за този спомен, отнасящ се до мен, и за тази мъка, която се отнася за брат ми. За нещастие едва имам време да ви изразя своята признателност…
— Как така, какво искате да кажете? — учудено попита Мария-Антоанета.
— Искам да кажа, госпожо, че до един час напускам Париж.
— След час напускате Париж?
— Да, госпожо.
— О, Боже мой! И вие ли ще ни изоставите като другите? — извика кралицата. — Емигрирате ли, господин Дьо Шарни?
— Уви! — каза Шарни. — Ваше Величество току-що ми доказа чрез този жесток въпрос, че имам, несъмнено без да знам, много грехове спрямо нея!…
— Простете, приятелю, но вие ми казвате, че заминавате… Защо заминавате?
— За да изпълня едно поръчение, с което кралят ми оказа честта да ме натовари.
— И вие напускате Париж? — попита с безпокойство кралицата.
— Да, напускам Париж, госпожо.
— За колко време?
— Това не зная.
— Но, струва ми се, преди седмица вие отказахте една мисия?
— Вярно е, госпожо.
— Защо тогава, отказвайки една мисия преди седмица, днес приемате друга?
— Защото за една седмица в живота на един човек могат да настъпят много промени, а следователно и в решенията му.
Кралицата изглеждаше като че прави неимоверно усилие на волята си.
— И вие заминавате… сам? — попита тя.
— Да, госпожо, сам.
Мария-Антоанета си отдъхна.
После, сякаш смазана от огромното усилие, което току-що бе направила, тя се отпусна за миг, затвори очи и като прекара по челото си своята батистена кърпичка, пак попита:
— И къде сте тръгнали така?
— Госпожо — отвърна почтително Шарни, — знам, че кралят изобщо няма тайни от Ваше Величество. Нека кралицата попита своя августейши съпруг и целта на моето пътуване, както и обектът на мисията ми, ще й бъдат съобщени, не се съмнявам и за миг.
Мария-Антоанета отвори отново очи и впери учуден поглед в Шарни.
— Но защо да се обръщам към него, когато мога да се обърна към вас?
— Защото тайната, която нося в себе си, е тайна на краля, а не моя.
— Струва ми се, господине — подхвана с известно високомерие Мария-Антоанета, — че ако това е тайна на краля, то тя също така е тайна на кралицата?
— Изобщо не се съмнявам в това, госпожо — отвърна Шарни, покланяйки се. — Ето защо се осмелявам да подчертая на Ваше Величество, че кралят няма да има никакви затруднения да ви я повери.
— Но в края на краищата тази мисия във вътрешността на Франция ли е или в чужбина?
— Само кралят може да осветли Нейно Величество по въпроса, който ми задава.
— И така — каза кралицата с чувство на дълбока мъка, която моментално се превърна в раздразнение от сдържаността на Шарни, — и така вие тръгвате, вие се отдалечавате от мен, несъмнено ще сте изложен на опасности и аз няма да знам нито къде сте, нито какви опасности ви заплашват!
— Госпожо, където и да съм, вие ще бъдете там, където ще съм, мога да дам обет на Ваше Величество, като верен роб и предано сърце. И каквито и да са опасностите, на които ще бъда изложен, те ще ми се сторят сладки, защото ще се изложа на тях в служба на двете глави, които ценя най-много в света.
И като се поклони, графът изглежда, че очакваше само позволението на кралицата, за да се оттегли.
Кралицата издаде въздишка, която приличаше на приглушен стон, и като хвана гърлото си с ръка, сякаш за да помогне на сълзите си да слязат обратно в гърдите й, каза:
— Добре, господине, вървете.
Шарни се поклони отново и с твърда крачка тръгна към вратата. Но в момента, когато поставяше ръка върху дръжката на вратата, кралицата извика с протегнати към него ръце:
— Шарни!
Графът трепна и се обърна, побледнявайки.
— Шарни — продължи Мария-Антоанета, — елате тук!