Той се приближи, олюлявайки се.
— Елате тук, по-близо — добави кралицата. — Погледнете ме в лицето… Вие не ме обичате вече, нали?
Шарни усети как една тръпка тръгва по вените му. За миг помисли, че ще припадне.
За пръв път надменната жена, господарката, се огъваше пред него.
При всякакво друго обстоятелство, във всеки друг момент той щеше да падне на колене пред Мария-Антоанета и щеше да моли за прошка. Но споменът за станалото между него и краля го подкрепи и като повика всичките си сили, той каза:
— Госпожо, след знаците на доверие и доброта, с които ме отрупа кралят, бих бил наистина негодник, ако уверя в този час Ваше Величество в нещо различно от моята преданост и моята почит.
— Добре, графе — каза кралицата, — вие сте свободен, вървете.
За момент Шарни бе обхванат от непреодолимо желание да се хвърли в краката на кралицата. Но непобедимата преданост, която живееше у него, разсипа, без да угаси, остатъците от тази любов, която той мислеше за угаснала и която беше готова да се съживи още по-гореща и по-жива от преди.
Тогава той се хвърли навън от стаята с едната ръка на челото си, а другата на гърдите, шепнейки отделни думи, които бидейки несвързани, можеха да променят, ако бяха чути, в триумфална усмивка безнадеждните сълзи на Мария-Антоанета.
Кралицата го проследи с очи, надявайки се непрестанно, че той ще се върне при нея.
Но тя видя вратата да се отваря пред него и да се затваря след него. Чу стъпките му да се отдалечават в преддверието и по коридорите.
Пет минути след като бе изчезнал и шумът от стъпките му беше затихнал, тя още гледаше в тази посока.
Изведнъж вниманието й бе привлечено от нов шум, който идваше от двора.
Това беше шум от кола.
Тя изтича до прозореца и позна пътната карета на Шарни, която пресече двора на швейцарците и се отдалечаваше по улица „Карусел“.
Тя позвъни на Вебер.
Вебер влезе.
— Ако не бях затворничка в двореца — каза тя — и бих поискала да отида на улица „Кок-Ерон“, по кой път ще трябва да тръгна?
— Госпожо — каза Вебер, — ще трябва да излезете през портата на двора на швейцарците и да заобиколите по улица „Карусел“, после да вървите по улица „Сен Оноре“ до…
— Добре… достатъчно. Той ще иде да й каже „сбогом“ — прошепна тя.
И за момент опря челото си в заледеното стъкло.
— О! Обаче аз трябва да знам към какво да се придържам — продължи тя с тих глас, изхвърляйки всяка дума между стиснатите си зъби.
После каза високо:
— Вебер, ще минеш по улица „Кок-Ерон“ номер девет, при госпожа графиня Дьо Шарни, и ще й кажеш, че искам да говоря с нея тази вечер.
— Простете, госпожо — каза камериерът, — но мисля, че бяхте определили тази вечер за господин доктор Жилбер?
— А! Вярно — каза кралицата, колебаейки се.
— Какво ще нареди Ваше Величество?
— Отменете срещата с доктор Жилбер и я прехвърлете за утре сутринта.
После добави съвсем тихо:
— Да, това е. Политиката утре сутринта. Впрочем разговорът, който ще проведа с госпожа Дьо Шарни, би могъл да има влияние върху решението, което ще взема.
И с движение на ръката си тя отпрати Вебер.
23.
Мрачни хоризонти
Кралицата се лъжеше. Шарни изобщо не отиваше при графинята.
Той отиваше до кралската поща, за да накара да впрегнат пощенски коне към колата му.
Но докато чакаше, влезе при пощенския служител, поиска перо, мастилница и хартия и написа на графинята писмо, което нареди на прислужника, който щеше да отведе конете му, да достави на улица „Кок-Ерон“.
Графинята, полуизлегната на канапето си, намиращо се в ъгъла на салона, с една малка кръгла масичка пред себе си, беше заета да чете това писмо, когато Вебер, според привилегията на хората, идващи от страна на краля или кралицата, беше въведен, без предварително да съобщят за него.
— Господин Вебер — каза камериерката, отваряйки вратата.
В същия миг Вебер се появи.
Графинята бързо сгъна писмото, което държеше в ръката си, и го притисна до гърдите си, сякаш камериерът на кралицата бе дошъл, за да й го отнеме.
Вебер разказа за поръчението си на немски. За добрия човек винаги бе голямо удоволствие да поговори на родния си език и той знаеше, че Андре, която бе научила този език на младини поради близостта си с кралицата, продължила десет години, говореше немски като матерен.
Една от причините, които караха Вебер да съжалява за заминаването на Андре и за нейната раздяла с кралицата, беше възможността, която добрият германец губеше да поговори на езика си.
Затова той настояваше енергично, несъмнено надявайки се от срещата да произлезе сближаване, Андре под никакъв предлог да не пропуска определената й среща, многократно повтаряйки, че кралицата е отложила срещата, която е имала тази вечер с доктор Жилбер, така че да разполага с времето си.