Кралицата протегна писмото на Андре, която този път го взе обратно.
— Е, какво, госпожо — прошепна Андре, — предадена ли сте? Измених ли, не казвам на обещанието, което съм ви дала, защото никога не съм ви давала обещания, но на вярата, която сте имали в мен?
— Простете ми, Андре — каза кралицата. — О! Аз толкова страдах!…
— Вие сте страдали!… Вие се осмелявате да кажете пред мен, че сте страдали! А аз какво да кажа?… О! Няма да кажа, че съм страдала, защото не искам да използвам една дума, с която вече си е служила друга жена, за да изрази същата мисъл… Не. Трябва ми нова дума, непозната, нечувана, която ще предаде накратко всичките ми болки, ще изрази всичките ми мъки… Вие сте страдали… и при все това не сте видели, госпожо, човека, когото обичате, безразличен към тази любов, да се обръща, на колене и със сърцето си на длан към друга жена. Вие не сте виждали брат си, ревнив към тази друга жена, която обожава мълчаливо и както езичник своето божество, да се бие с човека, когото вие обичате. Вие не сте чували човека, когото обичате, ранен от собствения ви брат с рана, която мисли за смъртоносна, да вика в бълнуването си само онази жена, чиято довереница сте вие. Не сте виждали тази друга жена да се плъзга като сянка по коридорите, където вие също обикаляте, за да задоволите онези думи на бълнуване, които да ви докажат, че ако една безумна любов не може да надживее живота, тя ще го придружи чак до прага на гроба. Вие не сте виждали този човек, върнат към живота от едно чудо на природата и на науката, да стане от леглото си само за да падне в краката на вашата съперница… Да, на вашата съперница, госпожо, защото в любовта само с нейното величие се измерва изравняването на ранговете. Някога вие във вашето отчаяние да сте се оттегляли на двайсет и пет години в манастир, търсейки да поставите пред нозете на един разпнат тази любов, която ви поглъща? После един ден, когато след една година, прекарана на молитви, безсъници и пости, на немощни желания, на викове от болка, вие се надявате, че ако не е изгаснал, то поне е заспал този пламък, който ви изгаря, вие не сте виждали тази съперница, вашата странна приятелка, която нищо не е разбрала, която нищо не е отгатнала, да идва, за да ви намери във вашата самота, за да ви поиска… какво?… В името на едно старо приятелство, което страданията не са успели да увредят, в името на своето спасение като съпруга, в името на посраменото кралско величие, да идва да поиска да бъдете жена… на кого?… На този човек, когото от три години обожавате! Съпруга без съпруг, разбира се, обикновен воал, хвърлен между погледите на тълпата и чуждото щастие, както саванът е прострян между мъртвеца и света. Вие не бяхте обладана от милост, ревнивата любов не е милостива — и вие го знаете добре, — вие, госпожо, която ме пожертвахте, вие не бяхте владяна от дълга, приел огромната преданост. Вие не сте чували свещеникът да ви пита дали вземате за съпруг един човек, който никога няма да бъде ваш съпруг. Вие не сте усетили този мъж да ви слага на пръста златен пръстен, знак на един вечен съюз, който за вас е само един празен и нищо незначещ символ. Вие не сте били изоставени един час след сватбеното тържество на вашия съпруг, за да го видите… след това като любовник на вашата съперница!… Ах, госпожо! Госпожо! Трите години, които изтекоха, аз ви го казвам, бяха три жестоки години!…
Кралицата повдигна изнемощялата си ръка, търсейки ръката на Андре.
Андре отдръпна своята.
— Аз не съм обещавала нищо — каза тя, — но все пак удържах на думите си. Вие, госпожо — продължи младата жена с тон на обвинител, — вие ми обещахте две неща…
— Андре! Андре! — каза кралицата.
— Вие ми обещахте, да не се срещате отново с господин Дьо Шарни. Обещание, още по-свещено, защото не съм го искала.
— Андре!
— После вие ми обещахте, този път писмено! Вие ми обещахте да се отнасяте с мен като със сестра. Обещание, толкова по-свещено, защото не съм молила за него.
— Андре!
— Трябва ли да ви припомням точното съдържание на това обещание, което вие ми дадохте в един тържествен момент, в един момент, когато щях да пожертвам живота си, повече от живота си… любовта си?… Да, моето спасение в отвъдния живот, защото се греши само чрез дела, госпожо, и кой ще ми каже, че Господ ще ми прости моите безумни желания, моите нечестиви обети? Е, добре, в онзи момент, когато щях да ви пожертвам всичко, вие ми дадохте една бележка. Още я виждам тази бележка — всяка буква пламти пред очите ми. Тази бележка съдържаше следните изрази:
Андре, вие ме спасихте! Честта си дължа на вас, животът ми е ваш! В името на тази чест, която ви струва така скъпо, се заклевам, че можете да ме наричате ваша сестра — опитайте, няма да ме видите да се изчервявам.