Поставям това послание в ръцете ви. То е знак на моята признателност. То е зестрата, която ви давам.
Вашето сърце е най-благородното от всички сърца. То ще ми бъде признателно за подаръка, който ви предлагам.
Кралицата изпусна въздишка на отчаяние.
— Да, разбирам — каза Андре, — защото съм изгорила тази бележка, вие мислите, че съм я забравила?… Не, госпожо, не, вие виждате, че съм запомнила всяка дума в същата степен, в която вие не си я спомняте… О! Аз си спомням повече…
— Ах! Прости ми, прости ми, Андре… Мисля, че той те обича!
— Значи вие си мислите, че това е закон на сърцето, според който, щом някой обича по-малко, госпожо, значи трябва да обича друга?
Андре бе страдала толкова, че на свой ред проявяваше жестокост.
— Значи и вие също сте забелязали, че ме обича по-малко… — мъчително възкликна кралицата.
Андре не отвърна. Тя само изгледа обезумялата кралица и нещо като усмивка се изписа на устните й.
— Но какво трябва да направя, Боже мой! Какво трябва да направя, за да запазя тази любов, сиреч живота си, който си отива? О! Ако знаеш това, Андре, приятелко моя, сестро моя, кажи ми го, умолявам те, заклевам те…
И кралицата простря двете си ръце към Андре.
Андре отстъпи крачка назад.
— Мога ли да знам това, госпожо — каза тя, — аз, която той никога не е обичал?
— Да, но той може да те обикне… Един ден може да дойде в краката ти, за да поиска прошка за миналото, да измоли опрощение за всичко това, за което те е накарал да страдаш. И страданията ще бъдат толкова бързо забравени, Боже мой! В ръцете на този, когото обичаш! Опрощението се дава толкова бързо на този, който ни е накарал да страдаме!
— Е, добре, с идването на това нещастие — да, това вероятно ще бъде нещастие и за двете ни, госпожо, — забравяте ли, че преди да бъда жената на господин Дьо Шарни, ми остава да му съобщя една тайна… да му доверя една ужасна тайна, смъртоносно признание, което начаса ще убие тази любов, от която вие се страхувате? Забравяте ли, че ми остава да му разкажа това, което съм разказала на вас?
— Ще му кажете, че сте била насилена от Жилбер?… Вие ще му кажете, че имате дете?…
— О! Но наистина, госпожо — каза Андре, — за кого ме вземате, та изразявате подобно съмнение?
Кралицата си отдъхна.
— И така — каза тя, — вие няма да направите нищо, за да се опитате да върнете господин Дьо Шарни при себе си?
— Нищо, госпожо. Не повече в бъдеще, отколкото съм направила в миналото.
— Вие няма да му кажете, няма да го оставите да заподозре, че го обичате?
— Най-малкото, докато самият той не дойде да ми каже, че ме обича, не, госпожо.
— И ако той дойде да ви каже, че ви обича, ако вие му кажете, че го обичате, ще ми се закълнете…
— О! Госпожо… — каза Андре, прекъсвайки кралицата.
— Да — каза кралицата, — да, имате право, Андре, сестро моя, моя приятелко и аз съм несправедлива, придирчива, жестока. О! Но когато всичко ме изоставя — приятели, власт, слава! Бих искала поне тази любов, за която ще пожертвам слава, власт, приятели, бих искала поне тази любов да ми остане.
— А сега, госпожо — каза Андре с онази ледена студенина, която не я бе напуснала нито за миг, докато бе говорила за мъките, изстрадани от нея, — има ли още нещо, което да искате да ме попитате, да ми дадете някакви нови заповеди?
— Не, нищо, благодаря. Исках да ви върна приятелството си, но вие отказахте… Сбогом, Андре, отнесете поне моята признателност.
Андре направи един жест с ръка, сякаш за да отблъсне това второ чувство, така както бе отблъснала първото, и като направи един студен и дълбок реверанс, излезе бавно и мълчаливо досущ като привидение.
— О! Имаш право, тяло от лед, сърце от диамант, душа от огън, да не искаш нито признателността ми, нито приятелството ми. Защото го чувствам и моля Господ за прошка, но те мразя, както не съм мразила никого… защото, ако той сега не те обича… О! Сигурна съм, че един ден ще те обикне!…
После повика Вебер и му каза:
— Вебер, ти срещна ли доктор Жилбер?
— Да, Ваше Величество — отговори камериерът.
— В колко часа ще дойде утре сутринта?
— В десет часа, госпожо.
— Добре, Вебер. Предупреди моите дами, че ще си легна без тях тази вечер и че понеже съм неразположена и уморена, искам да ме оставят утре да спя до десет часа… Първият и единствен човек, когото ще приема, ще бъде доктор Жилбер.
25.
Хлебарят Франсоа
Няма да се опитваме да разказваме как премина тази нощ за двете жени.