Така едва нещастният Франсоа бе изчезнал в зиналото преддверие на Кметството и виковете се усилиха.
На всички тези хора им се струваше, че са им отмъкнали плячката, която им принадлежеше.
Хора със зловещи лица сновяха сред тълпата, говорейки полугласно:
— Това е един кожодер, платен от двора! Ето защо искат да го спасят.
И тези думи: „Това е кожодер! Това е кожодер!“, прелитаха сред изгладнялото население като искра от фитил на фойерверк, подпалваща всяка омраза, разпалваща всеки гняв.
За нещастие беше още ранна сутрин и никой от хората, които имаха власт над народа, нито Байи, нито Лафайет, не бяха там. А това се знаеше добре от тези, които повтаряха от групите: „Това е кожодер! Това е кожодер!“.
Най-накрая, като не видяха обвиняемият да се появява отново, виковете се смениха с едно страховито ура, а заплахите преминаха в общ рев.
Тези хора, за които говорихме, плъзнаха из преддверието, пълзяха по дължината на стълбите, провикваха се чак по цялата улица, където беше нещастният хлебар, когото Жилбер защитаваше, както можеше.
От своя страна, съседите на Франсоа, дотичали при врявата, удостовериха, че от започването на революцията той е дал неоспорими доказателства за усърдието си, че е пекъл и по десет фурни на ден, че когато неговите колеги не са имали брашно, той им е давал от своето, че за да обслужва по-бързо населението, освен своята фурна е наемал и тази на един сладкар, където е сушил дървата си.
Накрая свидетелските показания доказваха, че вместо наказание, той заслужава награда.
Но на площада и по стълбите, та дори и в залата продължаваха да скандират: „Дръжте кожодера!“, и да искат смъртта на виновния.
Изведнъж едно неочаквано нахлуване в залата разкъса кордона на Националната гвардия, заобиколил Франсоа, като го отдели от неговите защитници. Жилбер, отблъснат по посока на импровизирания трибунал, видя над двайсетина ръце да се протягат… Хванат, придърпан, сграбчен от тях, обвиняемият се развика за помощ, протягаше умолително ръце, но напразно… Напразно и Жилбер извърши усилие да го настигне. Отворът, през който нещастникът бе изчезнал, малко по малко се затваряше. Като плувец, всмукан от водовъртежа, той се бори един миг със сгърчени ръце, с отчаяние в очите и с глас, придушен в гърлото. После множеството го закри, въртопът го погълна! От този момент нататък той беше загубен. Изтъркалян отгоре надолу по стълбите, на всяко стъпало той получаваше по една рана. Когато стигна преддверието, цялото му тяло представляваше една голяма рана. Той вече не молеше за живот, а за смърт! Къде се криеше в онази епоха смъртта, та винаги бе готова да дотича, щом я повикат?
Само за секунда главата на нещастния Франсоа беше отделена от тялото и се надигна на острието на една пика.
Беше любопитно да се види глава, набучена на пика. Не бяха виждали такава от шести октомври, а вече беше двайсет и първи.
— О! Бийо! Бийо! — прошепна Жилбер, пробягвайки навън от залата. — Колко си щастлив, че напусна Париж!
Току-що бе пресякъл площад „Грев“, следвайки брега на Сена, като оставяше зад себе си отдалечаващата се кървяща глава върху пика и ревящия й конвой през моста на площад „Нотр Дам“, когато на средата на кея усети, че някой го докосва по ръката.
Той вдигна глава и тихо извика. Но човекът, който го беше познал, бързо плъзна бележка в ръката му, сложи пръст на устата си и се отдалечи, отивайки по посока на архиепископията.
Несъмнено това лице желаеше да остане инкогнито. Но една жена от халите, щом го погледна, плесна с ръце и се провикна:
— Ей! Та това е нашата малка майка Мирабо!
— Да живее Мирабо! — викнаха веднага петстотин гласа. — Да живее защитникът на народа! Да живее ораторът-патриот!
И краят на шествието, което следваше главата на нещастния Франсоа, чувайки този вик, се обърна, за да се превърне в ескорт на Мирабо, когото придружи, викайки непрестанно, чак до вратите на архиепископията.
Това наистина бе Мирабо, който на връщане от заседание на Събранието бе видял Жилбер и му предаде бележка, която бе написал преди малко за него на тезгяха на един винопродавец и която смяташе да му изпрати вкъщи.
26.
Ползата, която може да се извлече от една отрязана глава
Жилбер прочете набързо бележката, която му бе дал Мирабо, след което я препрочете по-бавно, постави я в джоба на палтото си и като повика един фиакър, нареди да го закара в Тюйлери.
Пристигайки, той бе видял, че всички решетки са затворени, а часовите — удвоени по заповед на господин Дьо Лафайет, който, знаейки за безредиците в Париж, бе започнал с предприемането на мерки относно сигурността на краля и кралицата, а след това бе отишъл на мястото, където му казаха, че са възникнали безредиците.