— И моето мнение е същото, докторе! Ето защо комбинацията, която сте представили на краля, ще се провали.
— Ще се провали?
— Несъмнено. Вие добре знаете, че аз не искам монархията да бъде спасена!
— Продължавайте.
— Кралят, твърде разколебан от казаното му от вас… — простете, но съм длъжен да подхвана нещата отвисоко, за да ви покажа, че ми е известна всяка фаза на преговорите — та, казах, кралят, твърде разколебан от казаното му от вас, е говорил за вашата комбинация с кралицата и за голямо учудване на повърхностните умове, кралицата много по-малко се противопоставила на вашия проект, отколкото кралят. Тя изпратила да ви търсят. Тя обсъди с вас всичко „за“ и „против“ и завърши, като ви упълномощи да говорите с господин Дьо Мирабо. Вярно ли е, докторе? — каза Калиостро, гледайки Жилбер в лицето.
— Трябва да призная, графе, че дотук за миг не се отклонихте от истината.
— След упълномощението вие, високомерни господине, се оттеглихте възхитен и с дълбокото убеждение, че това кралско превращение се дължи на вашата несъкрушима логика и на неустоимите ви доводи.
При този ироничен тон Жилбер не можа да се сдържи да прехапе леко устни.
— И на какво се дължи това превращение, ако не на моята логика и на моите аргументи? Кажете, графе. Изучаването на сърцето за мен е толкова важно, колкото изучаването на тялото. Вие сте изобретили инструмент, с чиято помощ може да се чете в сърцата на кралете? Дайте ми този чудесен телескоп, графе. Ще бъде постъпка на враг на човечеството да го запазите само за себе си.
— Казах ви, че нямам тайни от вас, докторе. Ще дам в ръцете ви, както пожелахте, моя телескоп. Вие ще можете да гледате, по ваша прищявка, от края, който намалява, или от края, който увеличава. Е, добре, кралицата е отстъпила по две причини: първата е, че предишната вечер тя е изпитала голяма сърдечна болка и да й се предложи интрига за заплитане и разплитане, това значи да й се предложи забавление. Втората е, че кралицата е жена и че й се говори за господин Дьо Мирабо като за лъв, като за тигър, като за мечка, а една жена няма да устои никога на толкова ласкателното за самолюбието й желание да опитоми една мечка, един тигър или един лъв. Тя си е казала: „Ще бъде любопитно да видя укротен в краката ми този мъж, който ме мрази. Ще го накарам да ми поиска прошка от трибуната, от която ме оскърби. Ще го видя в краката си. Това ще е отмъщението ми. После, ако от това коленопреклонение се получи нещо добро за Франция и за монархията, толкова по-добре!“. Но вие разбирате, че последното чувство е само второстепенно.
— Вие градите хипотези, графе, а ми бяхте обещали да ме убедите с факти.
— Вие отказвате телескопа ми и няма какво да говорим повече за него, а да се върнем към материалните неща, към тези, които могат да се видят с просто око — например дълговете на господин Дьо Мирабо. А! Ето за тези неща няма нужда от телескоп!
— Е, добре, графе, разполагате със случай да покажете вашата щедрост!
— Като платя дълговете на господин Дьо Мирабо?
— Защо не? Един ден вие платихте дълговете на кардинал Дьо Роан!
— Не ме упреквайте за тази спекулация, тя беше една от най-успешните ми!
— И какво ви донесе?
— Аферата с колието… това е хубаво, струва ми се. На подобна цена ще платя и дълговете на господин Дьо Мирабо. Но както ви е известно, той в момента изобщо не разчита на мен. Той разчита на бъдещия генералисимус Лафайет, който го кара да скача като куче на кокал подир едни нещастни петдесет хиляди франка, които накрая няма и да му даде.
— О! Графе!
— Бедни Мирабо! Наистина, как всички тези глупаци с високо самомнение, с които си имаш работа, те карат да плащаш за младежките си лудории със своя гений! Вярно е, че всичко това е работа на Провидението и че Бог е принуден да постъпва по този начин. „Неморалният Мирабо“, казва Господина, който е безсилен. „Мирабо — прахосникът!“, казва граф Д’Артоа, чийто брат три пъти плаща дълговете му. Бедни гениални човече! Да, може би ти щеше да спасиш монархията, но понеже монархията не трябва да бъде спасена, „Мирабо е един чудовищен бърборко!“, казва Риварол. „Мирабо е един повече освиркван, отколкото аплодиран оратор!“, казва Ламбеск. „Мирабо трябва да бъде обесен!“, казва Марат. И ако утре Мирабо умре, народът ще му устрои апотеоз, а всички тези джуджета, които стоят в краката му, ще последват погребалното шествие, пеейки и викайки: „Нещастие за Франция, която загуби своя трибун! Нещастие за монархията, която загуби своята опора!“
— Хайде де, и смъртта на Мирабо ли ще ми предскажете? — извика почти ужасено Жилбер.
— Погледнато честно, докторе, вярвате ли, че ще живее дълго човек, чиято кръв гори, чието сърце се задушава, чийто гений го поглъща? Вярвате ли, че силите му, колкото и да са гигантски, няма да се изтощят в борба с течението на посредствеността? Делото, започнато от него, е сизифов труд. Не го ли смазват от две години неспирно с тази дума — неморалност? Всеки път, когато след нечувани усилия той мисли, че я е отблъснал, тази дума пада обратно върху него, по-тежка от всякога. Какво казаха на краля, който почти бе приел мнението на кралицата относно издигането на Мирабо за пръв министър? „Сир, Париж ще се развика за неморалността. Франция ще надигне глас за неморалността. Европа ще се възмути от неморалността!“. Сякаш Бог прави великите хора в същия калъп, както и обикновените, и сякаш, разширявайки се, кръгът, който обхваща големите добродетели, не трябва да обхваща също така и големите пороци. Жилбер, вие и още двама-трима интелигентни хора ще се изтощите, за да направите Мирабо министър — сиреч това, което беше господин Тюрго, един простак; господин Некер, един педант; господин Дьо Калон, един глупак; господин Дьо Бриен, един безбожник; и Мирабо няма да бъде министър, защото има сто хиляди франка дългове, които биха били платени, ако беше син на обикновен главен бирник и защото бе осъден на смърт за отвличането на жената на един дърт глупак, която пък свърши с това, че се обеси заради един хубав капитан! Каква комедия от човешки трагедии! И как бих плакал, ако не се смеех!