— Е, добре… Виждам изражение на омразата на посредствеността против гения.
— Сиреч вие съдите за него като всички останали… Да, вярно, гласът му е слаб и малко кисел, лицето му е изпито и тъжно, кожата на челото му прилича на залепен върху черепа му пожълтял и неподвижен пергамент, очите му са прозрачни и изпускат само зеленикав пламък, който бързо угасва. Това продължително напрежение на гласа и мускулите, тази трудолюбива физиономия, уморителна дори със своята неподвижност, тази неизменна дреха с маслинов цвят, дреха единствена, суха и внимателно изчеткана, да, всичко това, разбирам, би трябвало да прави впечатление на едно събрание, богато на оратори, което има право да е трудно, след като е свикнало с лъвската физиономия на Мирабо, с дръзкото самодоволство на Барнав, с острите възражения на абат Мори, с топлотата на Казалес и логиката на Сийес. Но този няма да го упрекнат изобщо, както правят с Мирабо, в неморалност, този е почтен човек. Той не изхожда от принципи и ако изхожда понякога от законността, то ще е само за да замени стария текст с нов закон.
— Но в края на краищата — попита Жилбер — какъв е този Робеспиер?
— А! Ето те, аристократе от XVIII век! „Какъв е този Кромуел? — попитал граф Страфорд, на когото протекторът трябвало да отреже главата. — Някакъв търговец на бира, струва ми се!“
— Да не искате да кажете, че рискувам същото като сър Томас Уентуърт? — каза Жилбер с опит за усмивка, която замръзна на устните му.
— Кой знае? — каза Калиостро.
— Тогава това е още една причина да съберем сведения — каза докторът.
— Кой е Робеспиер? Е, добре, във Франция никой, освен може би мен, не знае. Обичам да знам откъде идват избранниците на съдбата. Това ми помага да отгатна накъде отиват. Фамилията Робеспиер са ирландци. Може би техните прадеди са били част от онези ирландски колонии, които през XVI век идват да населят семинариите и манастирите по северните ни брегове. Там са получили от йезуитите онова педантично образование, което преподобните отци дават на своите ученици. Професията на нотариус се предавала от баща на син. Един клон на фамилията, този, от който Максимилиан произхожда, се установил в Арас — голям център на благородничеството и църквата, както ви е известно. В града имало двама господари или по-скоро крале — единят бил абат Дьо Сен-Вааст, а другият — епископът на Арас, чийто дворец хвърля сянка върху половината град. Та в този град човекът, когото виждате, се родил през 1758 година. Ще ви разкажа с две думи какво е правил като дете, като младеж и какво прави сега. Това, което ще прави, ще ви го кажа насаме. Вкъщи били четири деца. Главата на семейството загубил жена си. Той бил юридически съветник на семейство Д’Артоа. Изпаднал в мрачна тъга, спрял да пледира в съда, започнал да пътува за развлечение и един ден не се върнал. На единайсет години най-голямото от децата — този тук — се оказало на свой ред глава на семейството, настойнк на един брат и две сестри. Странно нещо, на тази възраст детето разбрало задачата си и незабавно се превърнало в мъж! За двайсет и четири часа станал това, което е и сега — лице, което се усмихва понякога, и сърце, което никога не се смее. Той бил най-добрият ученик в колежа. Издействали една от стипендиите, с които разполагал абат Дьо Сен-Вааст за колежа „Луи льо Гран“. Той пристигнал сам в Париж, препоръчан на един каноник от „Нотр Дам“. Същата година каноникът умрял. Почти по същото време в Арас умряла и най-малката му сестра, тази, която най-много обичал. Вие познавате това здание, в което сега расте вашият млад Себастиен. Неговите мрачни и дълбоки като на Бастилията дворове обезцветяват и най-свежите лица и това на Робеспиер от бледо се превърнало в мъртвешко. Другите деца излизали понякога. За тях годината имала своите недели и празници. За сирака стипендиант всички дни били еднакви. Докато другите дишали въздуха на семейството, той дишал въздуха на самотата, на тъгата и скуката — три зли повея, които разпалват в сърцата завистта и омразата и отнемат цвета на душата. Този полъх изсушил детето и го превърнал в неприятен млад човек. Един ден никой няма да повярва, че съществува портрет на Робеспиер на двайсет и четири години, държащ в едната си ръка роза, а другата притиснал до гърдите си с девиза: „Всичко за моята приятелка!“.
Жилбер се усмихна тъжно, гледайки Робеспиер.
— Вярно е — продължи Калиостро, — че когато приел този девиз и накарал да го нарисуват така, госпожицата се кълняла, че нищо на света не може да раздели съдбите им. Той също се кълнял и смятал да удържи на обета си. Направил едно тримесечно пътешествие и я заварил омъжена. По-нататък абат Дьо Сен-Вааст останал негов покровител, дал на брат му стипендия за колежа „Луи льо Гран“, а на него — място в криминалния съд. Трябвало да се гледа процес и да бъде наказан един убиец. Робеспиер, изпълнен с угризения, не се осмелил като трети член на трибунала да разполага с живота на човека, макар че той си бил виновен. Робеспиер си подал оставката. Станал адвокат, тъй като трябвало да живее и да храни малката си сестра. Едва бил накарал да му направят табела, когато селяните го помолили да пледира за тях срещу епископа на Арас. Селяните имали право. Робеспиер се убедил в това, когато проучил нещата, и още топъл от успеха, бил изпратен в Националното събрание. Там Робеспиер се оказал между една могъща омраза и едно дълбоко презрение — омразата на клира към адвоката, осмелил се да пледира срещу епископа на Арас, и презрението на благородничеството от Артоа към адвокатчето, изучило се по милост.