В този момент в коридора се чуха стъпки и гласът на Роджър. Норт не се противи повече и влезе в сандъка.
— А как ще дишам тук?
— Аз съм се погрижил за това… Хайде, по-бързо!
Снажният и висок Норт беше принуден да се свие още повече, отколкото друг, по-дребен човек. Положението му в този миг беше съвсем незавидно. Той отправи заканителен поглед към Пен.
— Ако ме издадеш, тогава…
Но не успя да довърши. Пен с всички сили блъсна капака и затвори сандъка.
На Норт му се стори, че чу ироничен смях. Поиска да стане, но вече беше късно. Пен беше сложил катинарите и Норт, обзет от ужасен страх, чу изщракването на ключа. В сандъка беше тъмно и задушно. Дишаше се трудно.
— Остави ме да изляза! — простена той.
Гласът му прозвуча слабо. Поиска да удари по стените на сандъка, но разбра, че не може да помръдне. Сърцето му биеше бързо. Челото му гореше. Дали нямаше да се задуши?…
Една страшна мисъл прониза ума му. Не беше ли Пен съучастник в залавянето му? Дали не искаше да го погуби, за да сложи ръка на парите, които видя у него?… Студена пот изби по челото му. Спомни си, че беше чел за жертви, задушавани в сандъци, и при тази мисъл му се стори, че се задушава. Опита се да опъне свитите си крака, за да строши сандъка, но усилията му бяха напразни.
Поиска да извика, но от устата му не излезе нито звук.
Обзе го смъртен страх. Крайниците му започнаха да изтръпват… Въпреки че по стените на сандъка имаше дупки, които му позволяваха да диша, Норт изпадна в състояние на безсилие. Единствено мисълта му работеше трескаво. Тя се мяташе от предположение на предположение, хвърляше се неспокойно от личност на личност, от предмет на предмет.
Този неочакван обиск не беше ли нагласен от Пен, за да бъде обезоръжен Йохан Гулд? Ако той останеше само един час в сандъка, крайниците му щяха да изтръпнат дотолкова, че не би имал сили да се помръдне, а камо ли да се защищава. Норт вече проклинаше лекомислието си. Сега беше уверен, че домакинът има и други скривалища, където щеше да има възможност да се отбранява в случай на нападение. Животът на Гулд висеше на косъм, защото само една дума на Пен можеше да го изпрати на бесилката.
Измина доста време, преди Норт да чуе, че Пен разговаря с някого пред вратата. По дяволите, как беше излязъл от стаята, щом не беше минал през вратата?… Изглежда, че това старо гнездо представляваше истинска лисича дупка, останала от времето на индианските нападения, когато жилищата по тези места се правеха с много потайни и скрити врати, коридори и стълби.
Изведнъж вратата се отвори и в стаята влязоха много хора.
— Как е възможно да си взел ключа само на тази врата, а на другите да стоят в ключалките? — попита Роджър. — Вижда се, че не искаш никой да надникне в тази стая.
— Тази стая беше затворена, а аз държах ключа постоянно в себе си, защото мисис Торни, която в последно време заемаше тази стая, остави тук един сандък, който ме натовари да изпратя при пръв удобен случай в Колумбия.
— Така ли? — каза Роджър недоверчиво. — Коя е тази мисис Торни?
— По-рано тя живя във вилата Пленти Чарм, която продаде, за да се пресели при децата си в Колумбия. Беше стара жена и постоянно боледуваше…
— А как дойде дотук?
— Как може да дойде, ако не с файтон.
— И донесе този сандък със себе си?
— Да!
— Но защо спря тук, при теб?
— Защото файтонът й трябваше да се върне, а тя беше много уморена от пътя. Както казах и преди, тя беше стара и болнава. Престоя тук само два дни.
— Ами защо не взе сандъка със себе си, когато тръгна за града?
— Защото замина с моя файтон. Сандъкът е много тежък, а такъв товар не е по силите на моя кон.
— Макнийл, моля те, повдигни сандъка!
Макнийл изпълни нареждането.
— Много тежи — отговори той.
— Дай ключа! — обърна се Роджър към Пен.
Норт потрепери, предчувстващ близката опасност.
— Ключът, разбира се, жената взе със себе си — отговори Пен.
— А пък аз съм на мнение, че щом ти е поверила сандъка, можеше да ти повери и ключа.
— Но защо?… Какво ще правя с него?
— Например може да скриеш някой човек в сандъка — отговори Роджър.
— Човек ли? — каза Роджър объркано. — Какъв човек?
— Ами човека, когото търсим!