Краката на Мери се подкосиха и се наложи да я свестяват.
Артур остана спокоен. Неговото хладнокръвие направи силно впечатление на всички присъстващи, Ирма впи поглед в него.
Старият Боб
Мери, Артур и Ирма напуснаха жилището на Шмит. Тогава съдебният следовател се обърна към Боб:
— От прегледа на вашите документи се установи, че се казвате Робърт Гардън и че сте на служба в този дом от шест години. Обяснете ми как е могъл да влезе убиецът, когато нито един прозорец не е бил отворен, а ключът от вратата се е намирал у самия Шмит?
— Така е, намерих ключа, окачен на обичайното място, и го взех, когато трябваше да изляза от къщи.
— Тогава остава да предположим, че убиецът се е вмъкнал вътре, когато къщата е била още отворена. Не сте ли забелязали някаква подозрителна личност наоколо?
— Не, господин следовател, не съм забелязал никого.
— По кое време си лягаше мистър Шмит?
— Обикновено към полунощ.
— Той ли заключи вратата?
— Посред нощ чух, че някой ходи по коридора.
— Защо не погледнахте кой беше?
— Защото това се случва всяка нощ.
— Добре, Вие сте намерили тази сутрин ключа от входната врата в стаята на мистър Шмит. Как е могъл тогава убиецът да излезе от заключената къща? — запита Фултън.
Старият слуга не беше в състояние да отговори. Последва дълбоко мълчание.
— Не съм мислил върху това обстоятелство — промълви Боб. — От самото начало бях уверен, че убиецът се намираше още тук.
— Не чухте ли през нощта вик или някакъв подозрителен шум?
— Не, не, милорд!
— Кога прекъсна електрическият ток във вашата стая?
— В полунощ.
— А кога за последен път видяхте стаята на господаря?
— Към десет часа.
— Какво ви каза мистър Шмит?
— Той беше седнал на това кресло, четеше последния борсов бюлетин и не ми каза нищо. Само пое чайника, който му подадох и който тази сутрин намерих празен.
Влезе Роджър, шефът на нюйоркската полиция, и заедно с Бърнард отиде в другата стая. След малко се върна и каза:
— Намерихме там този кожен калъф. Вероятно е от ножа на убиеца.
Фултън го взе и почна да го разглежда, а Бърнард продължи да фиксира с поглед Боб.
— Гардън — попита Фултън, — познавате ли този предмет?
— Не, никога не съм го виждал!
Роджър тръгна из къщата, за да извърши пълен оглед. Той обаче не даде никакъв резултат. Подозрението за убийството падаше все повече и повече върху стария слуга Боб, който не можеше да обясни как е могъл да влезе и излезе убиецът. Когато влязоха трима санитари, за да вдигнат трупа и да го отнесат в болницата за аутопсия, Боб се хвърли върху тялото на своя господар.
— Стига лицемерие, приятелю! От всичко установено дотук сме принудени да те арестуваме. Ти си убил мистър Шмит!
Боб остана като гръмнат.
— Отведете го! — извика Бърнард на двамата полицаи.
Старецът се отпусна в ръцете им.
От любов към омраза
Мери се разболя тежко. Тя страдаше и душевно заради това, че върху стария Боб бяха паднали неоснователни подозрения. Беше сигурна в неговата невинност, но той продължаваше да стои в затвора. Собственикът на ножа още не беше открит.
Ирма бдеше непрекъснато над болната. Тя съчувстваше много на Мери и едновременно с това в нея се пораждаше жестока омраза към Артур. Ирма мислеше за своето дете, поверено на скромната вдовица Брук срещу скромно възнаграждение.
— Кой може да бъде убиецът? — възкликна изведнъж възбудена Мери.
— Успокойте се, миледи — утешаваше я Ирма. — Тайната е в ключовете — забеляза тя след кратко мълчание.
— Да — съгласи се Мери, — ключовете са два!
— Два ли? — извика изненадано Ирма и впери поглед в Мери.
— Да. Единият беше винаги у баща ми, а другият — у мен.
— У вас? И къде е сега този ключ?
В чекмеджето на бюрото ми!
Някакво далечно предчувствие завладя Ирма.
— Но тъй като само аз притежавам този ключ, не е възможно да е отворено с него. Кой тогава е убиецът!
— Успокойте се — каза Ирма. Тя като че ли виждаше пред себе си сянката на истинския убиец. Взе ръцете на Мери в своите, болната се облегна и въздъхна успокоена. Тя по никакъв начин не можеше да предположи, че Артур беше свързан с тази, която я наглеждаше.