Лидия все още се намираше във властта на големите му зелено искрящи очи, когато видя, че от другата страна с големи скокове към нея се приближава някакъв друг звяр. Преди да успее да го разпознае, очите й се затвориха, главата й клюмна и тя падна в безсъзнание на земята.
Чудният дар
Около огъня, който малката Лидия беше забелязала, се суетяха двама души: мъж и жена. Това бяха съпрузите Милтън, честни чифликчии, спрели край гората, за да пренощуват. Веднъж в месеца те ходеха в града на пазар. Те тъкмо се връщаха от подобно пътуване и тъй като им предстоеше да се придвижват още около дванадесет часа до чифлика си, решиха да спрат край гората. Докато мъжът се занимаваше с конете, жената приготви чая. От разговора по време на скромната вечеря можеше да се разбере, че бяха доволни от продажбата и покупките.
Милтън беше около четиридесетгодишен мъж, висок и широкоплещест, с открито лице и благ поглед. Жена му не беше нито грозна, нито хубава, но фигурата й излъчваше здраве и решителност.
— Вярно — каза Милтън, — работите ни вървят добре, но…
Той замълча и вдигна един въглен, за да запали лулата си.
— Няма нужда да довършваш. Знам какво ни липсва. Но ако досега небето не ни е подарило дете, все пак имаме много неща, за които трябва да му благодарим. Може би трудът ни е по-тежък, но и от нашата трапеза не сме върнали никого.
— Така е — потвърди мъжът, пушейки лулата си, — но човек предпочита да остави имота си на близки, да не говорим за щастието, което човек изпитва от отглеждането на един син или на една дъщеря.
— Да оставим този разговор — каза жената, — защото знаем много добре, че никога няма да изпитаме това щастие.
Мъжът погледна конете, които пасяха спокойно наблизо, а жената използва мига, за да изтрие крадешком с края на престилката си няколко сълзи. Тя силно усещаше липсата на едно дете, което да я развлича, когато оставаше сама вкъщи.
Двамата продължиха да разговарят за различни неща още малко, но вниманието на мъжа беше отново привлечено от конете.
— Охо, какво е това? — извика той и скочи.
Изпънали вратове, конете бягаха към огъня.
— Да не са индианци? — попита жената с такова спокойствие, сякаш говореше за нещо, което се случва всеки ден.
— Не вярвам — отговори мъжът, като се огледа наоколо. — Струва ми се, че можем да очакваме вълци.
— Ти все още не можеш да забравиш онова куче, което обикаляше днес около нас — забеляза жената шеговито.
— Мисля, че това беше вълк. Във всеки случай благоразумието никога не вреди. Добре ще направя, ако си взема пушката от колата.
Милтън се отдалечи и след малко се върна с пушката в ръка.
— Ако мислиш, че има вълци, по-добре да си тръгваме оттук — каза жената.
— Невъзможно, мила моя. Много е тъмно. Ще почакаме, докато изгрее месечината, и тогава, като караме по-бързо, ще наваксаме изгубеното време.
Двамата отново седнаха край огъня, но конете, които бяха вързали за колата, пръхтяха неспокойно.
— Ще трябва да си отваряме очите! — каза Милтън сериозно. — По-добре ще направиш, ако се качиш в колата.
— Огънят ще ме пази по-добре — отговори жената. — В случай на нужда ще се защищавам с някоя запалена главня. Искам да пазя с теб! Четири очи виждат по-добре, отколкото две.
Милтън и жена му замълчаха.
Изведнъж се разнесе шум от стъпки на тичащ човек. И двамата си помислиха за индианците, но никой не го каза гласно. Силен писък отекна в нощната тишина. И двамата потрепериха.
— Божичко! — извика жената, а мъжът скочи и изтича към мястото, откъдето беше дошъл писъкът. Минута по-късно ехото повтори изстрела на Милтъновата пушка.
Вълкът, който преследваше Лидия, се просна на земята.
— Кой е там? — извика Милтън.
Никой не отговори. Наоколо беше тихо. Милтън се показа в светлия кръг около огъня.
— Не беше ли това човешки вик? — попита той неуверено.
— Струва ми се, че да — отговори жената с уплаха в гласа.
— Но кой ли може да е бил?