Уорънс се поклони.
— Съпругът й почина преди две години — продължи Сейнт Артай. — Тя живее уединена в едно от именията си.
Една дама стана от креслото. Черните й очи измериха новодошлия.
— Племенницата ми, мисис Боушъмп. Капитан Уорънс — каза домакинът, като ги представяше един на друг.
— Не бихте ли седнали, капитане?
— За мен е особена чест — каза Уорънс, като притегли един стол и седна.
В това време Луиза дойде и седна до братовчедката си.
Сейнт Артай се отдалечи.
— Вашият полк в северните щати ли е? — попита вдовицата.
— Аз служех на границата — отговори капитанът. — Имах доста работа там, индианците ми създаваха много неприятности заради една спорна територия, която те смятаха, че им принадлежи.
— Участвали ли сте често в сражения? Раняван ли сте? — продължаваше да разпитва младата мисис Боушъмп.
— Ако обикновените разправии наречете сражения, тогава аз често съм водил войниците си срещу тези хитри противници, индианците. Но освен една малка драскотина в лявата ръка нищо по-сериозно не ми се е случвало.
— А сега в отпуск ли сте?
— Не. Подадох си оставката, защото едно наследство изисква по-дългото ми отсъствие от полка. Веднага щом уредя работите си, ще се установя някъде.
— Тук при нас ли? — попита младата вдовица.
— Зависи от обстоятелствата — отговори капитанът спокойно.
— Сигурна съм, че при нас ще намерите нещо, което да ви привлича — продължи младата жена с кокетство в погледа.
Луиза забеляза това и изпита необяснимо чувство на болка.
Бауригърд напразно беше търсил Дъблай и най-сетне го намери, скрит зад една колона.
— Кажи ми честно, Дъблай, какво имаш против мене, защо избягваш нашата компания?
Дъблай обърна глава.
— Нямам нищо против тебе и не зная как тази мисъл е дошла в главата ти.
Бауригърд се почувства обиден.
— Виждам, че приятелството ми вече не е желано от теб. Желая ти всичко най-хубаво.
В мига, в който той се обърна, за да си тръгне, ръката на Дъблай го задържа.
— Бауригърд, не си отивай засегнат! Ако непременно искаш да знаеш причината за моето странно отношение към тебе, ще ти обясня нещо, което досега криех в себе си. Виждаш ли онзи господин, който седи до дамите?
— Това е Уорънс — отговори Бауригърд учудено.
— Да, твоят нов приятел! — каза Дъблай с горчива усмивка.
— Не разбирам защо приятелството ми с капитана те огорчава.
— Не е там въпросът. Този човек ми е неприятен.
— Защо, ако смея да попитам? — каза Бауригърд учуден. — Направил ли ти е нещо лошо?
— Не, но не мога да променя чувствата си към него. Смятам, че той е един авантюрист.
— Но как така? — попита озадачен Бауригърд.
— Струва ми се, че съм го виждал някъде из северните щати.
— Нищо чудно.
— Да, но онзи човек не се казваше Уорънс — каза Дъблай, като въздъхна дълбоко.
— Така!… И как се казваше?
— Забравих. Във всеки случай приликата е много голяма и… — Дъблай млъкна.
— Може би се лъжеш? — каза младият креол.
Дъблай вдигна рамене и хвърли зъл поглед към Уорънс.
„Прави го от ревност“ — каза си Бауригърд, като се отдалечаваше…
Балът скоро щеше да приключи. Гостите започнаха да се разотиват.
— Надявам се, че скоро пак ще имам удоволствието си да ви поздравя в дома си! — каза Сейнт Артай на Уорънс, който му благодари с почтителен поклон.
Луиза отново изпита някакво необяснимо чувство, когато погледът на капитана срещна нейния. Нещо я привличаше към този тайнствен човек. Тя не можеше да си обясни какво е то, но знаеше, че сърцето й му принадлежи.
Новият слуга
Уорънс беше успял да се измъкне от бала незабелязано от приятелите си. Той искаше да бъде сам.
— Ще успея, трябва да успея! — промълви тихо той.
Месецът позлатяваше къщите и градините.
— Ще ида още няколко пъти у краля на памука, докато девойката се увлече напълно — продължи монолога си Уорънс. — После няма да представлява никаква трудност да я направя моя и да прехвърля бащините й имоти като моя собственост… Но сега трябва да търся нови средства. Докато пипна парите на Сейнт Артай, ще мине време… Трудна работа. Ако отида при лихварите, утре ще знае целият град. Ако си продам брилянтите, ще се посрамя сред приятелите си.