— Според вас, но не и според лекаря, който е отговорен за вашето здраве — каза д-р Стивънс, като щипна Ирма по брадичката.
Младата жена се дръпна като ужилена. Директорът започна да се смее.
— Не трябва да се боите от мене, защото аз съм на такава възраст, че бих могъл да бъда ваш баща!… Довиждане, утре ще дойда пак…
Сега Ирма беше напълно убедена, че единственият изход от нейното положение беше бягството. След дълго обмисляне тя си изработи план за действие. Привечер тя щеше да се промъкне до вратата и там, скрита в някой ъгъл, щеше да издебне първия удобен случай, когато вратата се отвори, за да се измъкне навън.
Часовете течаха бавно. Мръкна. Когато реши, че е настъпил моментът, Ирма излезе предпазливо в коридора, който беше осветен. След дълги лутания и като се оглеждаше на всички страни, тя стигна до най-външния коридор. Изведнъж зад една от вратите Ирма чу някакъв разговор и се прилепи до нея. Тя се заслуша внимателно, защото разпозна гласовете на вратаря и болногледачката, които говореха за нея. Всеки, който би разбрал съдържанието на този разговор, можеше да си обясни ужаса, който тя изпита.
От думите на вратаря тя разбра, че са идвали да я търсят чифликчията и Шелер и че той ги е излъгал, че тя е напуснала клиниката преди три дни.
Изведнъж се чу звънецът. Вратарят изтича към вратата. Ирма втренчи очи в нея, но нещата съвсем не протекоха така, както тя си представяше. Още при първия звън болногледачката тръгна назад по коридора. Минавайки покрай Ирма, тя я забеляза и очите й засвяткаха.
— Вие какво правите тук? — попита тя учудено и пристъпи към нея.
Отчаянието вдъхна кураж на младата жена. Тя се виждаше вече почти спасена, когато тази жена се изпречи на пътя й. Ирма се канеше да блъсне болногледачката, но в този миг се появи директорът, който тази вечер очакваше гости.
— С кого говориш? — попита той болногледачката.
— Тук е една от нашите болни. Не мога да си обясня как е стигнала дотук.
Като позна Ирма, директорът я изгледа учудено.
— Исках да изляза за малко в градината — обясни Ирма. — Въздухът в стаята ме задушава.
Директорът направи знак на болногледачката, тя приближи до Ирма и я хвана за ръката.
— Елате с мене горе.
Гласът й, привидно спокоен, прикриваше едва сдържана ярост.
— Пуснете ме и не се приближавайте до мене! — извика Ирма гневно.
— Както виждате, милейди, имали сме право — каза усмихнат директорът. — Сега и вие ще се съгласите, че не сте напълно здрава и че се нуждаете от моите грижи. Тези среднощни разходки са най-доброто доказателство за разстроената ви нервна система.
Ирма не отговори нищо. Тя гордо вдигна глава и тръгна по стълбата, последвана от доктора и болногледачката, които си размениха многозначителни погледи.
Младата жена отвори вратата на стаята си, отблъсна ръката на надзирателката, после се затвори и заключи от вътре. В същия миг вратата беше залостена отвън, така че Ирма сега беше пленница.
Тя се отпусна на канапето с горчива въздишка. Имаше чувството, че полудява. Изведнъж скочи решително. Спокойно отиде до нощното шкафче и извади от чекмеджето му нож за книги, който беше много остър. Ирма дълго стоя с ножа в ръка, наблюдавайки светлинните отблясъци по него, и най-сетне го скри в пазвата си.
— Ти си ми последната надежда! — промълви тя със сълзи на очи.
Щастливата двойка
Ще оставим за известно време нещастната Ирма и ще отведем читателя отново в Нови Орлеан, където ставаха удивителни неща.
Във вилата на Сейнт Артай празненствата следваха едно след друго. Сватбата трябваше да бъде след няколко дни.
Една вечер Уорънс беше сам във вилата. Луиза го гледаше със светнали от щастие очи, макар че понякога се измъчваше от тайна ревност. Напоследък годеникът й често оставаше насаме с хубавата й братовчедка. Уорънс имаше причини за това: той съвсем наскоро беше получил обещаните от младата вдовица пари. Тази вечер мисис Боушъмп се чувстваше малко неразположена и остана в стаята си, нещо, на което никой не се радваше повече от Уорънс.
Луиза дръпна годеника за ръката и му пошепна:
— Не искате ли да слезем за малко в парка?
Уорънс веднага стана.
— Знаете ли, че съм ви много сърдита, Джордж? — каза девойката, когато те бяха вече в парка.