Той хвана младежа за ръка и го повлече след себе си.
Като отминаха няколко къщи, двамата се вмъкнаха през една врата.
— Тук — каза полковникът.
Едва вътре Дъблай разбра, че се намират в пощата.
— Ще телеграфирам — каза Роджър, — но ви предупреждавам, че вие ще носите отговорност, ако направим грешка.
— Не, не — отговори Дъблай, — невъзможно е да греша. Той е! Чакайте, дойде ми нещо наум. Норт не е ли раняван някога?
— Защо питате? — учуди се Роджър.
— Защото, когато дойде в Нови Орлеан, ръката му беше превързана. Той обясняваше, че е получил раната си в едно сражение край границата.
— В коя ръка беше ранен? — попита живо полковникът.
— В лявата.
— Сега и аз съм напълно сигурен, че това е той. Да не губим повече време! Дайте адреса, моля!
Роджър взе една бланка.
„Сейнт Артай, Нови Орлеан, Бътлър авеню
(Да се предаде лично!!!)
Отложете бракосъчетанието. Капитан Уорънс женен два пъти. Авантюрист убиец. Преследван със заповед за арестуване. Арестувайте го веднага. Идвам лично. Останалото устно.
Роджър — полицейски полковник“.
— Една светкавица — каза Роджър на чиновника. — Кога ще пристигне в Нови Орлеан?
— Не мога да ви кажа, тъй като линията не е права, но мисля, че към десет ще бъде там.
Двамата излязоха от пощата. Дъблай даде на файтонджията една монета, за да кара по-бързо към станцията.
— Ще се върнем ли в Джексън? — попита Дъблай.
— Не, най-близката станция е на не повече от четвърт миля. Ще вземем влака за Нови Орлеан, който тръгва в 9,30 ч. Сега, понеже имаме време, може да ми разкажете всичко подред. От вашите думи досега узнах само отделни неща.
Докато файтонът се движеше през полето, Дъблай разказа на Роджър всичко, което беше се случило в Нови Орлеан.
— Ето станцията! — извика коларят, като посочи с камшика си няколко сгради в края на полето.
— Но ето че идва и влакът — каза Роджър.
Действително една черна змия пълзеше към станцията.
Дъблай се надигна от мястото си. Той измери с очи разстоянието, което ги делеше от станцията. Цялото му щастие зависеше от това разстояние.
— Ако влакът спре, ще пристигнем навреме — каза Роджър.
— Сто долара, ако караш бързо — извика Дъблай и пъхна банкнотата в ръцете на файтонджията. Последният зашиба конете и колата се понесе с бясна скорост през полето.
Къщите вече се виждаха ясно. Няколкостотин крачки ги деляха от тях. Влакът влизаше в станцията. В продължение на няколко минути пътниците го следяха с огромно напрежение и със затаен дъх. Той намали хода си, но след малко те видяха, че парата се вдига отново и че той се понася напред с предишната си скорост. Дъблай се отпусна на мястото си почти безчувствен.
След малко пристигнаха на станцията. Полковникът скочи долу и помогна на креола да слезе.
— Преследва ни лошият шанс — каза Роджър.
Дъблай въздъхна с болка.
— И до довечера няма друг влак! — простена той. — Но кажете ми, за Бога, няма ли друго средство да се измъкнем колкото може по-бързо оттук, колкото и да струва това?
Полковникът се замисли.
— Има — каза той след малко, — само че трябва да жертвате една малко по-големичка сума.
— Парите ми са на ваше разположение — извика Дъблай, у когото отново се пробуди надеждата. — Аз съм самостоятелен човек. Направете каквото е нужно, за да стигнем по-скоро в Нови Орлеан.
— Почакайте една минута — отвърна Роджър и тръгна към жилището на началника на гарата.
— Трябва да замина по много бърза работа за Нови Орлеан. Можете ли да ми предоставите един извънреден влак? — попита Роджър.
Началникът се замисли.
— Втората линия е свободна — каза той, — но нямаме вагони. Ако ви устройва само локомотив?
— Какво ще кажете? — попита полковникът Дъблай, който се беше приближил.
— Бих седнал дори и на парния котел, само да тръгнем по-скоро!
Началникът повика един машинист.
— Господата желаят да пътуват за Нови Орлеан — каза той. — Вземете „Пасифик“ — тя е най-бързата машина — и тръгнете по втора линия.
— Нямаме вагони — отговори машинистът.
— Господата са съгласни да пътуват с локомотива. Побързайте!
След няколко минути машината пристигна. Дъблай плати за пътуването и те потеглиха.