Роджър оглеждаше стаята, когато чу вика на Сейнт Артай.
Плантаторът бе намерил касата отворена и празна. Той изведнъж осъзна истината: беше ограбен.
— Прозорецът… — говореше безредно той — там… Той е избягал… Пропаднах, загубен съм! — отчаяно говореше плантаторът в отговор на запитването на Роджър как е могъл Уорънс да отвори касата.
— Крадец! — извика извън себе си Артай.
— Не само. Сега вече можете да ми повярвате. Този човек е убил бащата на втората си жена, а сега се канеше да направи нещастна и третата, започвайки с ограбването на баща й.
Роджър си спомни за Дъблай.
— Извикайте полицията! — каза той на слугата, който го беше последвал.
Роджър се върна във вилата.
Сейнт Артай крещеше от ярост:
— Върнете го! Заловете го!… Задушавам се, умирам!… — извика той и падна в ръцете на Роджър.
— Веднага лекар! — заповяда последният на слугите и като остави плантатора, се втурна към горния етаж, където го бяха извикали заради Луиза.
Връх на нещастието
В това време поканените гости очакваха с нетърпение завръщането на домакина. При това присъстващите започнаха да правят различни догадки относно целта на пристигането на непознатия за тях Роджър.
Минутите минаваха. Безпокойството и нетърпението нарастваха.
Изведнъж вратата на салона се отвори и през нея влетя мисис Боушъмп, която извика:
— Къде е моят Джордж?
Гостите взеха да се споглеждат учудено.
— Дайте ми моя Джордж! Искам го! Обичам го! Свещеникът чака, за да ни венчае. Джордж, ела при невестата си — аз съм твоята невеста!
Присъстващите разбраха, че жената е изпаднала в умопомрачение, още повече че в един момент тя започна да говори, че Уорънс може да се венчае и за нея, въпреки че вече се е венчал за Луиза, и че той можел просто да има две жени.
Сред гостите настъпи паника. Някои се страхуваха да не бъдат нападнати от полудялата и отстъпваха назад.
— Аз ще съм четвъртата ти жена! — крещеше нещастницата към отсъстващия Джордж. Тя дори хвана и започна да прегръща един офицер, когото очевидно беше взела за Уорънс.
Никой не можеше да си обясни кризата на мисис Боушъмп.
В това време с Луиза се случи нещо необикновено. Тя беше последвала баща си и Роджър и скрита зад вратата бе чула разговора между двамата. Така тя разбра какво представляваше мъжът, с когото току-що се бяха венчали. Луиза се почувства излъгана и жестоко омърсена. Тя реши, че животът за нея е невъзможен, изтича до писалището в стаята си и написа следното писмо до родителите си:
„Мили родители,
Простете на нещастната си дъщеря Луиза! Зная цялата истина за моя брак и съм съкрушена. Знаете колко много ви обичам, но за мене животът вече няма смисъл. Предайте на подлеца, който ме излъга, че му прощавам, защото него Бог ще го съди.
Сбогом и не забравяйте вашата измъчена дъщеря…
Луиза“.
После извади от чекмеджето малък револвер, който отдавна като гост във фермата на баща й, й беше подарил Дъблай, нейният добър приятел от прекрасното й детство.
Изведнъж я стреснаха удари по вратата и виковете на майка й:
— Луиза, дъще моя, отвори ми!… Отвори, Луиза!…
Майка й беше дошла да спаси дъщеря си, но след всичко случило се тя не искаше да бъде спасявана. Животът й се струваше незаличимо осквернен. Нейната чиста душа не би могла да понесе петното и мъката. И в този миг на неизразимо страдание тя насочи револвера към гърдите си, натисна спусъка и в стаята прозвуча силен гърмеж…
— Прост… ме… мамо… безчестието… — можа да промълви девойката и устата й замлъкна завинаги.
Отвън майката неудържимо зарида.
Изплашени и разочаровани, гостите започнаха бързо да се разотиват от дома на нещастното семейство Сейнт Артай.
Отново преследван
Уорънс и Хосе стояха притаени в храстите на една градина край булеварда до смрачаване. Едва тогава те можаха да тръгнат за брега на реката.
Тук те отново трябваше дълго да чакат, докато намерят удобен момент за преминаването й.
За тяхно щастие по реката плаваше една лодка с вдигнати платна. До кормилото стоеше само един човек с огромна лула в устата си.
— Ей, приятел! — извика Уорънс. — Лодката твоя ли е?