Морякът изпусна няколко кълбета дим и лениво се изправи, за да види кой вика.
— Защо питаш? — през зъби процеди той. — Да не би да искаш да я купиш?
— Да — отговори Уорънс. — Колко ще искаш за нея?
При тези думи лодкарят се опита да огледа непознатия на брега и стана по-любезен. Сега той заговори ясно:
— Качи се на борда!
Норт скочи на дъската, която собственикът прехвърли като мост между лодката и брега.
С качването си на борда на тази лодка той започваше нов период от живота си. Той трябваше да скъса окончателно с името Уорънс, това име повече не можеше да го прикрива и дори беше опасно. В този момент този авантюрист отново бе просто Артур Норт поне пред себе си.
Но не и за хората. Той трябваше да измисли ново име, но какво?
Като мислеше за това, Норт внимателно разглеждаше лодката. Той притежаваше тази рядка способност да раздвоява съзнанието си между различни неща. Тази способност несъмнено би била блестящо качество, ако се използваше за добри дела. Уви! Норт бе гениален злодей.
Лодката беше доста голяма. Имаше удобна каюта подобно на изящните спортни яхти.
Лодкарят инстинктивно усети, че си има работа с преследвани хора.
— Петстотин долара — отсече той.
Норт извади портфейла и бързо му подаде парите.
Морякът вътрешно се ядоса, че не е поискал повече, но гласно каза:
— Вземете и мене, сър, макар че платноходката е вече ваша. Ще ви бъда полезен. Умея да управлявам много добре. Можете да ме използвате, както намерите за добре.
Норт бързо съобрази, че може да има нужда от помощник. Нито той, нито Хосе можеха да управляват добре платноходката срещу течението на реката.
Той само попита лодкаря:
— Какъв си по народност?
— Англичанин.
— Струва ми се, че си беглец.
— Да, отгоре на всичко изгубих и капитана си.
— Как се казваш?
— Боб Сандърс.
— Добре, Боб, вземам те със себе си, но ще ме слушаш.
— Да, сър!
Норт свирна на метиса, който веднага дойде при тях с чувала.
Когато той и Норт останаха насаме в каютата, Артур започна да разглежда откраднатото. Той преброи петнадесет милиона в банкноти, акции и облигации.
— Светът е наш! — възкликна той.
В същото време платноходката се носеше бързо и леко. Бреговете оставаха назад. Боб маневрираше много умело.
Норт се сети за Роджър.
— Трябва да му видя сметката! — каза полугласно той.
Хитрият Хосе разбра за кого става дума и ехидно отвърна:
— Аз ще ви помогна да се отървете от Роджър, сър!
— Но как? — попита Норт.
— Нали помните, че ми наредихте да преследвам Дъблай и ако е необходимо, да го премахна.
— Да, помня.
— Задачата не беше от леките. Малко невнимание от моя страна и планът щеше да пропадне. Но аз разбрах, че този Дъблай често пътува до Уиксбърг. Реших да го вдигна във въздуха.
— Не разбирам — каза Норт.
— Запознах се с един механик, който притежаваше взривно устройство със закъснител. Аз го купих и с него щях да хвърля парахода във въздуха.
— Е, и?
— Сега машинката е в един от вашите куфари.
Норт подскочи.
— Но тя може да избухне и да убие нас!
— Бъдете спокоен, сър, тя не е навита. Часовникът й сега не върви. От мене зависи дали да го пусна в действие или не.
— И ти искаш да използваш тази машинка срещу Роджър?
— Защо не. Ще го проследя, ще го издебна и той ще изчезне заедно с машинката ми.
Беше се стъмнило съвсем. Сребристото тяло на луната искреше над горите покрай реката и меката й светлина обливаше вълните.
Лодката пореше водата. Боб все така ловко я направляваше, но след като изминаха доста голямо разстояние, той реши да спрат в едно малко, удобно заливче.
По време на пътуването Норт поспа няколко часа, а когато се събуди, Хосе му подаде един моряшки костюм.
— Добре си се сетил — каза той на слугата си. — Така преобразен никой няма да ме познае.
След няколко минути не съществуваше вече Уорънс, а само един загорял от слънцето моряк.
Появи се Боб и съобщи, че е променил името на лодката.
— Какво е то сега? — попита Норт.
— „Мери“.
Заливчето се намираше недалече от Уиксбърг. По някое време по река Мисисипи премина голям пътнически параход и Боб отбеляза: