Отчаяна, Ирма за сетен път започна да разглежда огледалото. Тя се качи на един стол със свещта и опипа с ръка всеки милиметър от повърхността му, без да открие нещо. Когато понечи да слезе долу, тя се олюля, ръцете й с инстинктивно движение се плъзнаха по стената, за да се заловят за нея. Те неволно се хванаха за един малък портрет, който висеше на стената. Това, макар и отчасти, олекоти падането на Ирма. Тя можа да запази равновесие и леко скочи от стола. Гвоздеят, на който беше закачен портретът, обаче се измъкна от дърпането и падна.
Ирма се изправи и видя, че нещо блесна на мястото, където беше портретът. Беше металически бутон. Тя го натисна, чу се леко изпращяване и огледалото започна да се отмества бавно настрани, като зад него оставаше един тесен проход, който завършваше на няколко крачки от някаква стълба, която водеше надолу.
Ирма се втурна в спалнята си, сложи шала на главата си и веднага се върна до отвора.
Но изведнъж тя спря смутена. Ами ако този коридор води до стаята на директора?
Тази мисъл не можа да накара Ирма да се откаже от намерението си. Тя реши, че ако срещне директора, ще има достатъчно време да избяга назад в стаята си. За целта тя остави огледалото отворено и като стъпваше внимателно, влезе в коридора. При стълбата спря и се ослуша. Цареше гробна тишина.
Ирма заслиза по стълбата, като опипваше с крак всяко стъпало. Това спускане й се стори безкрайно. По някое време тя видя отдясно в стената една врата без брава и без ключ. Може би това беше вратата, през която минаваше директорът.
Най-после тя стигна долу. Опипа с ръцете си цялата стена, но никъде не намери врата. Беше стигнала края на коридора.
Ирма понечи да се върне в стаята си, когато изведнъж напипа някаква брава. Натисна я, вратата се отвори и тя се озова пред една стълба, която се спускаше надолу.
Ирма тръгна внимателно по стълбата. Нямаше съмнение, че се намира в някаква изба. Тя напипа няколко бъчви, а краката й често се натъкваха на хвърлени бутилки.
В тъмнината изведнъж зърна слаба светлина и като тръгна срещу нея, тя стигна до един прозорец. Той беше разположен твърде високо в стената и за да го достигне, Ирма се изкачи върху една от бъчвите близо до него и се хвана за решетката. Тя не беше желязна и надеждата, че може да я строши, осени бедната жена.
Не й беше трудно да измъкне решетката. Отвори прозореца и прекрачи през него, но с разочарование установи, че не излиза на улица, а в двора на клиниката. Зидовете бяха високи и не можеха да бъдат преодолени.
Ирма щеше да заплаче от отчаяние, ако не беше чула един глас:
— Ирма!
— Мод! — отговори тя машинално, познавайки гласа.
— Как си дошла тук по това време? — попита другарката й иззад решетката на друг прозорец.
Ирма й разказа. Когато свърши, Мод я попита какво смята да прави.
— Ще се върна в стаята си — отговори Ирма.
— В такъв случай ти си изгубена.
— Мога да се отърва от него.
— Как?
— С това — каза Ирма и на лунната светлина в ръцете й блесна ножът.
— Твърдо ли си решена?
— Да — отговори Ирма възбудено. — По-добре мъртва, отколкото жертва на този злодей.
Ирма понечи да тръгне.
— Ирма, кажи, обичаш ли ме? — прошепна тъжно момичето.
Тогава Ирма се върна и през решетката целуна нещастната Мод. Тя се разрида.
— Остават ми малко дни да живея. Смъртта ще сложи край на мъките ми.
— Бъди смела, не се отчайвай!
— Ела да се целунем още веднъж. Предчувствам, че се виждаме за последен път.
Ирма се наведе и отново обсипа с целувки лицето на измъчената девойка.
— Слушай — каза Мод, — ти още днес ще бъдеш свободна.
Ирма помисли, че Мод не съзнава какво говори.
— Вярвай ми, Ирма, не се самоубивай! Тръгни покрай стената и спри до голямата врата. Скрий се и когато я отворят, измъкни се и бягай. Скоро ще я отворят!
— А ти, Мод?
— Не се грижи за мен. Няколко часа свобода няма да ми помогнат. Аз няма да живея дълго. Искам поне спокойно да умра. Целуни ме, Ирма, и върви, не губи време!
Двете приятелки се целунаха за последен път и се разделиха.
Ирма бързо се промъкна покрай зида, стигна до железния стълб и се притаи до него.