Не мина много време и в двора настана суматоха, няколко души изскочиха от помещенията и започнаха да викат:
— Помощ, помощ!
Ярка, червеникава светлина заливаше двора и зданията. Настана смут и паника. Из двора тичаха, крещяха и дори плачеха изплашени хора.
Голямата врата се отвори с трясък и през нея влезе пожарната команда.
Ирма се възползва от бъркотията и незабелязано излезе на улицата.
Женски писъци изпълваха нощта. Пожарникарите бяха обградили една група млади момичета, избягали по нощници от горящите стаи, и се канеха да ги отведат на безопасно място на улицата.
Един мъж обаче тичешком достигна групата и извика:
— Оставете ги! Оставете ги, те са луди!
Пожарникарите се споглеждаха смаяни.
— Назад! Те са луди и не бива да напускат клиниката! — крещеше директорът. После се спусна към жената, която беше най-близо до него, хвана я за ръката и я повлече към клиниката.
Един висок мъж обаче се изпречи на пътя му. Беше доктор Кастър, придружен от няколко полицаи.
— Стой! — каза той на директора. — Тези жени не фигурират като луди в списъците на клиниката.
Директорът се разяри.
— Те са ми поверени лично!
— Това ще се изясни после.
Директорът Стивънс разбра, че този път беше изгубен, и се нахвърли срещу младия лекар.
— Куче! Предаде ме!… Ще…
Но той не можа да довърши. Силният юмрук на лекаря го повали на земята.
— Арестувайте го! — извика той.
Един от полицаите посегна да хване Стивънс, но той се извъртя и хукна към близката врата.
— Хванете го! Хванете го! — викаха двама полицаи след него.
Директорът изчезна в горящото здание.
В това време други полицаи отвеждаха във файтони младите жени, наметнати с халати.
Само двама души не можаха да бъдат спасени и бяха намерени сутринта овъглени сред димящите развалини. Това бяха директорът Стивънс и Мод Алън.
Атентатът
На следващата вечер Хосе се връщаше. Един носач носеше куфара му. Когато стигнаха до лодката, по изричната поръка на Хосе носачът внимателно сложи куфара на брега. След това Хосе и Боб предпазливо го занесоха в каютата на Норт.
Той ги чакаше.
— Е, какво е положението?
— Всичко е наред — отговори Хосе, след като Боб излезе.
— Имаме още двадесет и четири часа на разположение — засмя се Норт. — Полковникът тръгва от Уиксбърг утре вечер.
— В М. ли отива?
— Сигурно.
Боб беше разузнавал много умело.
Хосе беше испанец. Той също бе много ловък и хитър. Отвори куфара, разхвърля дрехите и извади едно малко сандъче. Отвори го извънредно внимателно. Отвътре то беше изпълнено с памук, сред който лежеше една метална топка, приличаща на будилник. Той посочи няколко тенекиени кутийки, които се намираха в сандъка.
— Това е всичко, което ни трябва — каза Хосе. — Часовникът се курдисва за определен час и минута. В съответния миг електрическата искра преминава по жица в кутиите, които съдържат експлозива.
— Това малко количество достатъчно ли е да унищожи парахода? — попита недоверчиво Норт.
— Целият параход. Нито една котка няма да може да се спаси. Сигурен съм в успеха.
— Ще видим — отбеляза Норт.
В това време полковник Роджър беше направил всичко необходимо, за да открие убиеца на Дъблай. Той се беше споразумял с полицията в Нови Орлеан. Всички кораби, които плаваха по реката, трябваше да бъдат претърсвани.
Най-напред той отиде в Уиксбърг, за да остави в полицията пълното описание и отличителните белези на преследвания. След това той възнамеряваше да отиде в М. и К., предполагайки, че Норт ще се насочи към големите градове, където можеше да се укрие по-лесно.
Вечерните сенки вече се спускаха над реката, когато полковникът приближи до пристана, където чакаше току-що пристигналият параход. Освен него на пристана имаше още няколко души.
Спуснаха моста. Пътниците се качиха.
— Чакайте, вземете този багаж! — извика един мъж, приближавайки се с куфар в ръка.
— И ти ли ще пътуваш? — попита един чиновник от парахода.
— Не, само изпращам този куфар в М. — отговори непознатият.
— Добре, побързай! Но защо на куфара има етикет с думите: „Пренасяй внимателно!“?