Позвъни и вратата й отвори една млада жена с обезобразено от шарка лице. Попита я какво желае и я отведе навътре по коридора, който започваше още от главния вход. Погледът на жената беше злобен.
„Да, веднага ще приема тази — мислеше си жената. — Не ми изглежда много чевръста, но е красива. Като я види, старецът веднага ще пламне. Аз бях добра за него, докато тази болест не ме обезобрази. Сега той изобщо не се интересува от мене.“
Тя въведе Ирма в една стая и излезе. Скоро се чуха приближаващи тежки стъпки и леко покашляне. Вратата се отвори и един старец, който се подпираше на бастун, влезе. Малките му зеленикави очи се впериха в красивата жена.
Ирма стана и му подаде картичката от посредническото бюро.
— Казаха ми, че мястото на икономка във вашата къща е свободно. Бих искала да го заема.
Старецът с мъка се намести на едно кресло.
— Да, моята икономка иска да ме напусне — усмихна се той лукаво. — Не мога да я задържа, въпреки че служи от много време при мене.
Старецът оставяше у Ирма отблъскващо впечатление. Но тя трябваше да го изтърпи.
— Не знам дали ще мога да върша добре домакинската работа?
— Не е толкова важна домакинската работа — отвърна старецът и втренчи сластен поглед в Ирма. — По-важно е, че ти ми харесваш много. Нито ще готвиш, нито ще разтребваш. Има кой да върши това. А храната носят от кръчмата. Искам да кажа: ти ще си стоиш вкъщи до мене и ще ме гледаш…
Ирма долавяше смисъла на тези условия. Тя се огледа и погледът й се устреми към вратата.
— Що се отнася до заплатата — продължи старецът, който не забеляза нейното нетърпение да си тръгне, — лесно ще се разберем. Колкото по-добра и внимателна бъдеш с мен, толкова по-щедър ще бъда аз. Разбираш ме, нали? — каза ясно той, разкривайки напълно картите си.
Той се усмихваше престорено приятелски и потриваше ръцете си.
Ирма не можеше да отговори. В нея се надигаше отвращение и страх.
— Ще спиш тук до мене… На онова легло — добави старецът, убеден, че мълчанието й е знак на съгласие.
Ирма отстъпи назад и се обърна към вратата.
— Но какво правиш, къде отиваш? Остани, моля ти се! — извика старецът.
— Не мога, не мога! Оставете ме! — едва не се разплака Ирма и като хвана дръжката на вратата, бързо отвори и избяга навън, оставяйки стареца страшно разочарован.
Безнадеждност
Ирма беше красива жена, но нямаше съзнание за някаква своя изключителност. Като младо момиче тя беше мечтала за прекрасния принц, който ще дойде, ще я вземе на ръце и ще я отнесе в онзи свят, който беше сътворила в мечтите си. Колко нощи беше мислила тя за себе си и за думите на майка си, че един ден ще се омъжи за някакъв граф или херцог. Постепенно в невинните й момински блянове се изгради образа на този чаровен принц: едър, снажен, красив, с привлекателен глас. Тя живееше в този свят и мъжът, когото желаеше, трябваше да отговаря на нейната представа.
Когато се появи Артур Норт и съвпадна с предварителния й образ на любимия мъж, тя не помисли за неговите вътрешни качества.
Разочарованието дойде като страшен удар — зашеметяващ и безпощаден. Ирма още не можеше да се опомни. Единственото, което й оставаше, беше отново само да мечтае. Тя желаеше да срещне нов герой, но такъв не се явяваше. Пък и Ирма сега трябваше да се справя с хиляди други трудности, които обстоятелствата й налагаха.
Тя отново се върна в посредническото бюро. Служителят изкриви недоволно лице и ядосано каза:
— Ако трудно се приспособявате и прекалено много избирате, едва ли ще можете да си намерите работа. Ето ви още един адрес. Идете там. Друг нямам.
Ирма взе картичката, прочете я и тръгна към адреса.
Артър Холидей живееше в най-богатия квартал на града. Името му бе издълбано върху малка медна плочка на входа.
Ирма позвъни, появи се слуга, на когото тя даде картичката си, и скоро беше въведена в един салон на богатата къща. Слугата я помоли да изчака стопанина няколко минути.
Вратата се отвори, влезе млад, хубав мъж и поздрави.
— Моля, заповядайте, седнете! — каза той учтиво и посочи едно кресло.
Като я огледа добре, той попита:
— Съгласна ли сте да гледате една болна жена и освен това да ръководите домакинството? Това може би не е толкова лесно, но…
— Съгласна съм — промълви тя.