Ирма излезе. В салона я посрещна Холидей.
— Ще останете ли у нас?
— Съжалявам, но трябва да се откажа от мястото — отговори тя студено. — Не бих могла да се справя със задълженията.
Холидей понечи да тропне с крак от яд, но се въздържа.
— Лъжете се — отвърна той бързо. — Тук ще имате много малко задължения, вие ще ги изпълнявате с лекота. Ще поговоря още веднъж със съпругата си. Моля ви, имайте добрината да ми дадете адреса си.
— Благодаря за любезността, но решението ми е окончателно.
И Ирма с изправена глава напусна салона. Холидей прехапа ядосано устните си.
— Проклятие! — каза той през зъби. — Каква хубава жена се изплъзна от ръцете ми. Кой знае какво й е наговорила жена ми, за да я сплаши.
Ирма се върна в квартирата отчаяна. Положението й беше тежко. Тя се хвърли на леглото и започна да плаче — за себе си и за своето дете. Нямаше пукната пара, за да тръгне да търси Лидия. Нямаше го и Шелер, за да я закриля. Дали той беше намерил момиченцето, или то бе загинало?
Гладът измъчваше Ирма.
Приятели
— Хей, Ричард, за къде бързаш толкова?
— Имам много важна работа, Джеймс.
— Важна ли? Хайде де! Да не би да е някаква среща?
— Не, нали знаеш.
— Да, да. Ти си солиден младеж, Ричард, един от най-добрите в М. Изчервяваш се като рак, щом видиш някоя фуста. На твоите години аз просто не можех да помня всичките си любовни срещи.
— Не преувеличавай, драги! Разликата във възрастта ни не е толкова голяма!
— Моля, моля! Цели две години, Ричард. Тази разлика е от голямо значение… Но да оставим това. Да те придружа ли?
Този разговор се водеше между двама младежи на една от главните улици на град М. Те бяха добри приятели, но по темперамент се различаваха доста един от друг.
Ричард Кемпъл принадлежеше към една от най-благородните фамилии в града. Той беше единствен син на родителите си, с отлично възпитание. Разумното му държане и прямотата му към другите вдъхваха у всички негови познати доверие и уважение. Хубавите му черти бяха с лека отсянка на меланхолия, а черните му коси обкръжаваха едно широко и интелигентно чело. Малки, красиви мустачки украсяваха лицето му.
Беше около двадесет и четири годишен.
Неговият приятел Джеймс Дейвис беше кръгъл сирак, останал от най-крехката си възраст да се грижи сам за себе си в борба с големите трудности на живота, в който се опитваше да си проправи път. Това трая до деня, в който негов богат чичо почина, оставяйки му в наследство голямо имение.
Младежът се увлече в търсенето на удоволствията от живота. Докато приятелят му Ричард, въпреки че се обличаше елегантно, никога не изглеждаше добре, сякаш костюмите всеки път не подхождаха на телосложението му, Джеймс изглеждаше чудесно във всяка една дреха поради съчетанието й с бледото лице, големите очи и русата коса.
Джеймс беше приеман и обичан от всички. „Обичам живота!“ — това беше неговият девиз. Беше безгрижен и до известна степен безразличен към света, защото знаеше, че той не може да му предложи нищо ново.
— Защо не идваш вечер у нас? — попита Ричард приятеля си.
— По много причини — каза той. — Пък и, честно казано, вашите събирания вече ми омръзнаха.
— Не е кой знае каква беда.
— Зависи от коя страна ще погледнеш нещата — отговори Джеймс. — Остави сега това и ела да отидем някъде да се поразвлечем.
Ричард се нагласи, а Джеймс се засмя:
— Виждам, че вечер не си свободен да излизаш. Майка ти не ти отпуска пари. Но това не е пречка. Аз мога да ти помогна.
Ричард направи жест на отказ.
— Лъжеш се, Джеймс. Родителите ми нямат нищо против да излизам както сам, така и с тебе. Баща ми дори каза преди няколко дни, че не е хубаво младите да се крият като мишки вкъщи.
— Е, добре, тогава ела с мене!
— Не изпитвам удоволствие от шумните развлечения.
— Таралеж! — каза на шега Джеймс. — Виждам, че трябва да те взема под мое ръководство. Довечера ще дойдеш с мене или по-добре аз да мина да те взема, защото иначе ще те чакам цяла седмица.
Ричард не беше очарован от предложението.
— И къде ще ме водиш? — попита той.
— Където е най-хубаво! Не се грижи за това! Щом си с мене, нищо неприятно не може да ти се случи! Ще отидем в „Уайт Касъл“.