— Не познавам това заведение.
Джеймс погледна изненадано приятеля си.
— Как? Нима не знаеш това чудесно заведение? Но, приятелю, ти като че ли си живял досега в гората! Роден си в М., а не познаваш „Уайт Касъл“! Много чудно!
Той тръгна, като клатеше глава, и пътем добави:
— Не забравяй: довечера в седем! Ще дойда да те взема! Облечи фрак… Да, да, говоря съвсем сериозно!
— Я кажи, Джеймс, „Уайт Касъл“ порядъчно място ли е? Знаеш, че не бих влязъл в съмнителен локал.
Джеймс се разсмя гръмогласно и няколко минувачи го изгледаха учудено.
— Искам да ти кажа нещо — каза той най-сетне, — но те моля: бъди умен, защото иначе ще ме разсърдиш. Можеш да дойдеш с мене. Гарантирам за невинността ти. Ще гледаме балет и нищо повече.
— А, значи театър! — въздъхна Ричард.
— Да, нещо подобно — смееше се Джеймс. — Довечера!
— Ще дойда. Довиждане!
Двамата приятели се разделиха. Джеймс Дейвис имаше право да се смее на неопитния си приятел, защото „Уайт Касъл“ бе място, където се събираше най-отбраното общество. Тук правеха срещи богатите хора, чието занятие беше развлечението и които се отегчаваха, отегчаваха и света наоколо.
Грамадното здание с фасада, облицована с мрамор, която светеше на слънчевите лъчи като огромен сребърен олтар, се издигаше при входа на парка в центъра на града. То беше построено от едно голямо акционерно дружество, което го беше дало под наем на предприемач.
Пред фасадата имаше специална алея за спиране на файтоните и екипажите, а безброй многото електрически лампи придаваха на площада вълшебен вид. На входовете на вестибюла бяха залепени червени афиши:
„ЛЮБОВ. Балетна фантазия“.
„Уайт Касъл“
От всички страни пред двореца „Уайт Касъл“, осветен като с дневна светлина, се събираха елегантни екипажи.
В една от тези каляски седяха и двамата приятели.
— Е, драги мой, най-после те измъкнах навън — каза Джеймс. — Я разтвори палтото си да видя дали си достатъчно шик. Да, добре е! Прилича ти! Да влезем.
— Скъпо развлечение, нали?
— Зависи от обстоятелствата. Парите играят важна роля. Колко носиш?
— Сто долара!
— Чудесно! Но днес си мой гост. Надявам се, че друг път ще бъдеш по-съобразителен.
Ричард замълча. Те стигнаха перона и слязоха.
Стъпиха във величествения вестибюл, украсен с екзотични растения. В средата му се издигаше статуя от стъкло, от която се изливаха в един басейн струи вода. Басейнът беше заобиколен с тропически водни цветя.
Джеймс отиде на касата и плати два билета за сто долара. Той прошепна на Ричард:
— Не задавай въпроси, а ме следвай. Не се чуди на това, което ще видиш и чуеш.
Влязоха във великолепния салон. Свят на блясък, море от огледала! Луксозни тапицирани канапета, мраморни маси.
— Тук има всякакви закуски, искаш ли?
— Не, благодаря — отвърна Ричард.
— Сега ела насам! Виждаш ли онзи наконтен господин там?
— Да, добре изглежда.
— Познаваш ли го?
— Не. Никога не съм го виждал.
— Той е идеалът на младежите от М. Германец. Барон фон Фалкенбург, кавалер в пълния смисъл на думата.
— Приятел ли си с него?
Внезапно звънецът в залата иззвъня.
— А, представлението започва. Да идем в театралния салон.
Влязоха в залата за зрители, украсена още по-изящно от предната. Ложите и балконите блестяха с позлатените си орнаменти и скулптури.
Великолепната музика унасяше слушателите.
Двамата приятели се настаниха в една ложа.
— Джеймс — каза Ричард, — тук има само мъже. Какво означава това?
— Имаш право, но почакай, след малко ще дойдат и дами.
— Откъде?
— От сцената. Балерините от балета ще дойдат в танцувалната зала.
— Нима?
— Да!
Завесата се вдигна. Лампите угаснаха и осветена остана само сцената. Тя представляваше райска градина с големи чашковидни дървета.
Изведнъж от гигантските чашки на тези дървета изскочиха нимфи. Те слязоха на сцената и под мелодичните звуци на музиката започнаха да танцуват.
— Имаш ли бинокъл? — попита Джеймс.
— Да — отговори Ричард.
— Тогава погледни момичето. Преди няколко месеца то беше мое. Виж как гледа към нас. Знае, че аз съм тук. Пред него богинята е зла котка. Има по четирима обожателя едновременно. Другата — по-далече вляво — е божествена.