— А, така ли?
— Разбира се, любезни приятелю! Напразно нищо не се дава. Дори и смъртта струва пари.
Барон Фон Фалкенбург стана от стола си и се приближи до човека, който държеше банката. След като го поздрави учтиво, той беше представен и на съпругата на банкера. Баронът зае мястото до нея.
Джеймс и Ричард също се приближиха.
— Е, господин барон, възвърнахте ли на рулетката загубата си от картите? — попита Джеймс.
Баронът махна небрежно с ръка:
— Да не ме мислите за умрелия Мамон! Богинята на щастието днес не ми се усмихна.
— Но вашата загуба е доста голяма, бароне — извика един от другите играчи. — Аз бях до вас и ви видях. Трябва да сте загубили повече от сто хиляди долара.
— Четиристотин хиляди! — отвърна баронът спокойно.
— За Бога! Това е огромно богатство!
— За ваша милост — може би, но за мен това е нищожна сума.
Като каза това, баронът се облегна на стола.
— Вие искате да ме посетите и да си кажете мнението за новите ми впрягове, нали, мистър Дейвис? Преди няколко дни купих още шест английски коня за препускане.
— Няма да пропусна да ви споходя тези дни — обеща Дейвис.
Баронът се обърна към мисис Блекбърн:
— Извинете ме, че не съм толкова галантен кавалер и ви отегчавах толкова време с празни работи. Ние, германците, все още сме полуварвари.
Погледите им се срещнаха отново и черните очи на красивата жена се втренчиха като привлечени от магнит в загадъчните очи на барона.
— Но какво правите, милостива госпожо? — извика баронът, смеейки се.
Мисис Блекбърн беше протегнала ръката си и малкият й пръст докосваше неговата.
— Това е моята защита срещу лошите погледи — отвърна тя сериозно.
— Нима сте толкова наивна?
— Това не е наивност, а просто предпазване.
Силен шум и смях се разнесе около масата. Играчите обърнаха глави.
— Така е, уважаеми бароне — бранеше се жената, готова да заплаче от яд. — Баронът сам не знае как действат неговите погледи. Бръчката между веждите, особеният блясък на очите — това принуждава човек да се вглежда, без да иска.
Тя млъкна смутено. Мистър Блекбърн беше станал и милваше нежно косите на младата си жена.
— Но, Мануелита, баронът ще се засегне.
— Не! Не исках ни най-малко да го обиждам — извика мисис Блекбърн неспокойна. — Нали не ми се сърдите, господин барон?
— Но моля ви се, мисис! Изобщо не се сърдя, напротив, за мен е удоволствие.
Джеймс се приближи до Ричард.
— Хайде да си вървим. Нашите дами сигурно ни чакат вече горе.
Ричард трепна като събуден от сън.
— Хайде, Джеймс — молеше Ричард своя приятел, — нали ще можем да вземаме често полякинята. Искам постоянно да я виждам. Ти се познаваш добре с нея и ще можеш да ми издействаш една среща.
Джеймс се спря.
— На драго сърце, Ричард, но ако ми обещаеш, че няма да направиш някоя глупост. Бъди сигурен в мен! Познавам чувствителното ти и влюбчиво сърце. Тези момичета са като цветята — цъфтят за всеки. Разбираш ме, нали?
Ричард въздъхна, но не отговори.
Горе, в залата за игра, баронът се сбогува и тръгна към къщи. Красавиците от салона на празно бяха очаквали вниманието му. Мануелита Блекбърн стоеше, облегната на прозореца, когато каляската на барона потегли. Тя видя как той излезе от двореца и скочи в нея. „Погледът му вещае нещастие“ — промълви тя нечуто, все още неспокойна.
В шантана
Лишена от всякакви средства, Ирма лежеше съкрушена на леглото си в стаята, разпъвана от пристъпите на глада, и плачеше. Ако тази нощ беше последната в нейния живот и ако тя беше сигурна, че наистина е така, би намерила незаменима утеха в края на мъките и страданията и би легнала спокойно, готова да приеме вечния сън.
Но животът не свършва толкова лесно. Тя бе осъдена от невидимия висш съд на живота да изпие до дъно горчивата чаша на страданието, за да изпълни изцяло земното си предназначение.
Съмна се. Ирма трябваше да напусне голата стая, за да опита още веднъж да си намери работа. Носеше в себе си последната си и единствена надежда. Очите й шареха по безбройните обяви, залепени по стени и огради. Беше стъпила на една тиха улица. Изведнъж погледът й бе привлечен от ярките цветове на една голяма фирмена табела. Тя прочете: „Централен музикален салон“.