Аз благодарих на избавителя си, който се отнесе кавалерски с мене. През нощта имах на разположение една особена шатра със стража пред вратата. След няколко дни път пристигнахме в Калкута, където намерих горещ прием в английското семейство. Моят избавител често ме посещаваше. От неговите погледи разбрах, че ме харесва, но аз не бях в състояние да отговоря на чувствата му. Да, да, смейте се! — каза Мая. — Никога досега мъж не е успявал да ми вдъхне симпатия и любов към себе си. Присмивала съм се на всички, които са ме заговаряли за това.
След кратко мълчание Мая продължи разказа си:
— След известно време младият офицер бе повикан в родината си. Той беше отчаян. Като че ли го виждам и сега: коленичил пред мене, молещ се да го последвам и да му стана съпруга. Отблъснах го и му се присмях. Скоро след това той напусна Индия. От парахода, с който бе пътувал, получих писмо от него, едно пламенно писмо, с което отново ме молеше да се омъжа за него. Твърдеше, че не би могъл да живее без мен. Аз останах още една година в Калкута. След това моите приятели също заминаха за Англия и ме оставиха в едно американско семейство, което не се интересуваше много от мен. Един господин, който ме посети няколко пъти, ми направи различни предложения: да ме разходи из далечни страни, да ми намери работа в някоя богаташка къща. Приех предложението, защото и без това нямах родина. Той ми обеща, че след няколко години ще ме върне пак в Индия. На парахода, с който плавахме за Америка, всички се отнасяха с мене като с благородна дама и това ме правеше щастлива. Пътувахме дълго и с влак през високи планини, чиито върхове блестяха от бялата покривка на снеговете като нашите Хималаи. Моят покровител обаче излезе подлец. Тук той ме продаде и стигнах до това унизително положение. Отначало се чувствах много нещастна, виках, крещях, исках дори да си пръсна главата в стените на този затвор, но после се примирих. Знам добре, че за мен вратите към родината са затворени и няма обратен път. Понякога си мечтая и се отдавам на спомени за родината и за ранните си детски години. Нощем се измъчвам от неосъществими копнежи по невъзвратимото. Виждам как палмите шумят около мен, а лотосите ме поздравяват тайнствено и ми шепнат сладко. Виждам пак капищата, синьото небе, което ми се усмихва, слънцето, което ме милва. То е блестящо, а тукашното е вяло и навъсено. Там то изгрява като грамаден, горящ, червен глобус и е за мен неизличим спомен от моята прекрасна Индия.
Мая свърши своя разказ. На очите й се бяха появили сълзи.
Съдба на две жени
В салона настъпи дълбоко мълчание. Само папагалът крещеше, унищожавайки безмилостно останките от букета. Тихо, съвсем тихо се чуваше плисъкът на водата от водоскока, който се издигаше насред салона над няколко екзотични растения.
Виждаше се, че мислите на Азума летяха нейде далеко. С полупритворените си, загадъчни очи тя приличаше на сфинкс от далечния Египет, нейната родина. Само движението на полуголите й гърди показваше, че в това тяло имаше живот.
Приска гледаше унесено Мая.
— Горкото момиче, колко много е страдало! Само веселият характер му е помогнал да превъзмогне страданията. Уви, ако аз можех да разкажа нещо за себе си, също бих казала, че не познавам, както и ти, своите родители. Родих се в замък от времето на рицарите феодали. Заобиколен отвсякъде с гъсти гори, където зиме вият вълци, замъкът отдалече прилича на крепост. Близо до него, край гората, е разположено селото. Често си спомням моя баща. Той беше истински поляк. Майка ми — висока жена с горд и меланхоличен израз на лицето. Тя винаги носеше траур за брат си, когото много обичаше. Той беше загинал за свободата на Полша по време на последното полско въстание срещу руското робство.
Аз рядко се срещах с други момичета от моя ранг, тъй като съседните на нас благороднически имения бяха на значително разстояние. Обичах да яздя и нямаше кон, който да не беше обязден от мене. Често след някой лудешки галоп се връщах у дома вечер със скъсани дрехи и изподрани ръце от тръни и шубраци, през които се бях провирала. Майка ми се караше, но баща ми се гордееше с тези мои прояви, понеже твърде много обичаше палавата си дъщеря. Той често ме вземаше със себе си в гората и така се научих да боравя до съвършенство с оръжието. Колко пъти съм стояла по цели часове, свита до баща си в снега, с туптящо сърце, очаквайки някоя мечка да излезе от скривалището си ръмжаща и бушуваща из храсталака! Колко пъти съм седяла в колата, докато баща ми препускаше силно и здраво държеше юздите на конете, а аз изпразвах сачмите от пушката си в блесналите очи на вълците, които ни преследваха.