— И аз за последен път казвам: не!
Обърнах се и тръгнах към вратата. Зад мен изгърмя пресипнал зверски глас. Пашата се спусна след мене, хвана ме за ръката и със сила ме повали на пода.
— Не забравяй, че си робиня — крещеше той. — Ще те принудя да ми се подчиняваш.
Успях за момент да се откопча от него. Той отново се хвърли върху мен. За да се спася, хванах мекия килим от стената, към която ме беше притиснал, и го дръпнах силно. Чух как трофеите по него паднаха с трясък на пода. Пред очите ми проблесна някаква кама, взех я мигновено и като се извъртях, я забих силно в гърдите на насилника. Той падна на пода, без да извика. От раната му бликна кръв и обагри килима.
Стоях като вцепенена, когато чух шум. Слугите бяха подслушвали. Спуснах се по коридора и започнах да бягам. Те ме преследваха. По чудо стигнах вратата и изскочих на двора, след това на улицата. Тичах с всичка сила, защото ме гонеха, но постепенно се приближаваха все повече и повече към мен. Накрая се озовах на брега на Нил. В един миг разбрах, че в реката беше единственото ми спасение. Исках да се хвърля във водата.
В следващия момент усетих, че някой ме хвана за ръката. Когато се обърнах, видях, че това не беше някой от преследвачите ми, а един европеец.
— Какво мислите да правите? Преследвана ли сте?
Без да му отговоря, посочих с ръка към страната, от която се чуваше приближаването на слугите. Непознатият ме повлече към една лодка, която стоеше на брега, и ме скри в кабината. След това скочи пак на брега и застана спокойно и невъзмутимо, докато дойдат слугите. Попитаха го не ме ли е виждал. Той ги изгледа учудено и небрежно им отговори, че съм избягала в обратната посока. Щом слугите отминаха, той се върна при мен и аз му разказах набързо всичко, което ми се беше случило. Непознатият одобри постъпката ми и още в същата нощ отплава с лодката си на север.
Той беше американец, дошъл в топлия Египет, за да лекува гръдната си болест. С най-голяма предпазливост, за да не ме издаде, ме отведе в Кайро и ме повери на едно английско семейство. Моят спасител ме посещаваше всеки ден и думите и погледите му издаваха любовта му към мен. Аз не изпитвах никакви чувства към него, но му бях признателна и бях готова да го последвам в родината му и да се омъжа за него.
През време на дългото пътуване по море за Америка обаче болестта му се изостри и когато наближавахме Ню Йорк, силен кръвоизлив сложи край на живота му. Така останах съвсем сама в чуждата страна, без никакви средства за препитание. Трябваше да работя, започнах да прислужвам по кафенетата. Мизерията ме душеше и аз отпадах все повече и повече.
Девойката от пустинята, която някога сама беше защитила честта си с кама в ръката, сега беше победена.
Азума произнесе последните думи с горчивина и негодувание, обърнала лице към стената.
Внезапно вратата се отвори. Приска се спусна към нея, като викаше:
— Ричард, най-после дойде!
На гроба
Беше облачна сутрин. Един невисок зид опасваше гробищата на града, в които Ирма водеше непоносим мизерен живот. Нощната роса още блестеше с хилядите си капки по мократа трева и лека мъгла покриваше върховете на върбите. Над гробищата властваше смъртен покой. Само някакъв човек работеше усърдно с лопатата — гробарят.
Близо до трапа, който копаеше, имаше могилка с побит на нея малък дървен кръст. По нея нямаше трева и това бе доказателство, че гробът беше съвсем пресен.
Гробарят спря за минута работа, постави лопатата настрани и избърса потта от челото си. Вратата на гробищата се отвори и той погледна нататък. „Кой ли ще е пък този толкова рано?“ — помисли си той.
През вратата влезе млада и хубава жена, която носеше пъстър венец. „Изглежда чужденка“ — отбеляза гробарят. Посетителката се огледа наоколо, сякаш търсеше нещо.
— Можете ли да ми покажете гроба на Мод Алън? — попита тя със задавен от сълзи глас. Старецът й показа могилата.
— Навярно питате за жената, която изгоря преди няколко дни в пожара на болницата, нали? Там е нейният гроб.
Ирма — защото това беше тя — трепна болезнено.
— Да, това беше голямо погребение. Величествена процесия! — каза старецът. — Целият град, научил за печалния край на момичето, се бе стекъл на погребението. Колкото до онзи мерзавец, който се хвърли в пламъците, за да се избави от правосъдието — хвърлихме го в ей онзи трап.