И като посочи рова в ъгъла на гробището, той пак се обърна към Ирма. Тя потрепери. Положи венеца на гроба, после коленичи пред кръста и прошепна няма, нечута молитва.
— Може би покойницата е ваша роднина? — забеляза човекът. — Бъдете спокойна. Аз няма да ви притеснявам. Свърших с копането. Сега ще вървя, трябва да полея много гробове.
Той сне шапката си и тръгна. Без да произнесе нито дума, Ирма остана на колене пред купчината пръст, която покриваше завинаги тленните останки на горката Мод. Ирма бе научила твърде късно за печалния край на своята приятелка. С малкото пари, които имаше, купи един венец. Това беше всичко, което можеше да поднесе на мъченицата.
Ирма облегна глава на грубия кръст, на който бяха изписа ни само две думи:
„Мод Алън“.
— Мод, моя обична Мод — заплака Ирма с глас. — Защо направи това? Едва сега разбирам загадъчните думи, които ми каза в онази ужасна нощ. Пожертвала си се за мен. О, мила Мод, твоята обич към мен е била толкова голяма, че е победила и самата смърт.
Ирма избухна в ридания.
— Ти намери смъртта си в пламъците — продължи да нарежда тя. — Огънят те погълна, за да прибере една благородна душа. Нямам нито сили, нито средства да ти благодаря за жертвата ти към мен. Уви, ти беше храбра девойка и не се страхуваше от смъртта, която те очакваше със зейнала паст и изгарящи очи. Какво са моите страдания пред твоята саможертва! Мод, ако виждаш отгоре, погледни ме. Моята свобода е платена с цената на твоята смърт. И на този, и на онзи свят няма да мога да ти се отплатя.
Тя закри лицето си с ръце.
След това мислите й я отнесоха към Норт. Колко много беше обичала този мъж, но беше ли щастлива от това! Какво й донесоха нейната вярност и преданост — само страдание! Съдбата беше й отредила да рони горчиви сълзи, защото бе отдала сърцето си на човек, който изобщо нямаше нужда от нея. Нейна съдба беше това тя да бъде неразбрана и изоставена. А щяха да бъдат хубава двойка двамата, защото бяха красиви мъж и жена. Но колко се различаваха душевно!
Само детето беше й останало! То беше единственото й щастие и надежда. Бе споделило с нея нещастията и лишенията и само с един поглед на детските си очички й бе връщало вярата и силите за борба с жестокия живот. Но къде беше то сега, живо ли е още?
Ирма беше отчаяна, тя хранеше слаба надежда да види някога отново своята дъщеря. В съзнанието й изпъкваше грозната картина и ужасните сцени от последните две седмици, когато Лидия беше изчезнала в гората, гонена от глутница освирепели вълци.
— Уви, детето ми е загубено! — въздъхна Ирма и сви конвулсивно ръце. — Не е възможно едно толкова слабо същество да се защити от дивите зверове. Навярно те са го разкъсали!
След Лидия Ирма си спомни за Шелер. Той също беше изчезнал, когато тръгна да търси Лидия. Ирма напразно беше разпитвала за него. Вероятно той я считаше за загинала, или пък беше заминал кой знае къде, изгубил надежда да я открие.
Немилостивата съдба беше изхвърлила от нейния път най-добрите й приятели и най-близките й хора — майка, баща и дъщеря.
Спомни си онази фатална нощ срещу Коледа, когато с треперещо от студ дете беше почукала на вратата на родителите си. Видя се коленичила пред баща си, който й съобщаваше с гневен глас за смъртта на нейната майка, съсипана от скръб заради неразумната постъпка на дъщеря си. Напразно се молеше тя на строгия си баща, който в онази зимна нощ й беше показал безмилостно вратата.
Как се беше мъчила тя с малкото момиченце в премръзналите си ръце през виелицата и бе мечтала за едно легло от слама. И после този безконечен низ от лишения и беди, свързани с преплуването на океана, за да търси неверния съпруг, който така подло я беше изоставил. Ирма си спомни деня, в който го беше видяла за пръв път щастлив и богат, след като беше излъгал много други. Тя се бе увлякла в него и заплати за прибързаното си любовно чувство, което заплащаше и до днес със скитане по света. В паметта й преминаха всички съдбоносни преживелици, които беше изтърпяла, докато следваше плана си да откъсне своя съпруг от втората му жена, хубавата и богата американка. Едва когато опозна отблизо характера му, можа зад маската на неговото красиво, но бездушно лице да види, че той нямаше сърце, а беше воден от една безмерна жажда за богатство. Бе грабнал акта за брака им да се спаси от изобличение и после беше я пратил в лудница. Дори не се поколеба да направи опит да я отрови. И този човек тя беше обичала! Как беше възможно да не разбере още от първите дни на тяхното съжителство, че той е алчен егоист и лицемер, жесток към бедните. Вместо да го отблъсне още в самото начало, тя сляпо и по детински вярваше в неговите омайващи, но подли уверения.