— Да, качи се със своя приятел в съседния вагон.
Джеймс се замисли.
— Добре, че цялата работа се върши толкова тайнствено — забеляза той.
— Така трябва да бъде. Иначе би възбудило негодуванието на целия град. Злите езици щяха да започнат да дрънкат и всички щяха да научат за станалото.
— Да, взети са всички предпазни мерки. За бога, надявам се, че няма да се стигне до крайност — каза Джеймс уплашено.
Баронът вдигна рамене. След това всеки от тях потъна в мислите си.
Влакът летеше с голяма скорост.
— „Сейнт Шарл“ — провикна се кондукторът.
Единствените пътници, които слязоха, бяха противниците и техните секунданти. Всички отидоха на уговореното място. По предложение на Блекбърн оръжието избра баронът. Той взе сабята с рязка на дръжката, според указанията на Мануелита. По този начин той превземаше крепостта отвътре, защото острието на тази сабя беше намазано с отрова. Предателството на Мануелита помогна на барона и победата беше негова.
Мистър Блекбърн — добър, благороден и коректен в отношенията си към другите човек — загина, защищавайки своята семейна и човешка чест.
Дуелът поначало е една низост, завещана от минали времена. Няма по-гнусно, по-долно и по-отвратително нещо от това да бъде убит човек в името на някакво абстрактно понятие като чест. Тя е вложена в неговия живот и той се е появил на земята, за да живее. Няма нищо по-унизително за човека от това да се отнеме правото му на живот, храна и любов. Празните хора на средните векове, скучаещи от преситеност, измислиха забавлението да се убиват едни други в разни турнири и дуели, и то обикновено пред жени, за жени и заради жени.
По правило в дуела загива правият и оскърбеният. Убиецът затова е убиец, защото като безделник е имал достатъчно време да се упражнява във фехтовка и стрелба, за да може да убива себеподобните си. Това винаги са били най-опасните и най-излишните хора. Хиляди благородни души, водени през целия си живот от пламенната си любов към хората и към възвисяване на човешкия дух, са станали през вековете жертва на дуели. Този варварски обичай е изтрил едни от най-бляскавите имена на човешката история като Ласал, Пушкин, Лермонтов…
Жените, жертва на мъжките безобразия, често смятат победените в дуел за по-долна категория хора и дори се чувстват задължени да отдадат сърцето си на онзи, който е малтретирал и убил друг човек, при това понякога в тяхно присъствие.
Каква варварщина! В течение на векове жената, която по природа е по-човечна, е привличана да участва във вакханалията над измъчени, обидени и умъртвени хора. Постепенно са й внушавали, че дуелът се прави в нейна чест, че той е жертвоприношение на богове, някакво празненство, давано в нейна чест, някакъв житейски връх, постиган не чрез братски взаимоотношения между хората, а посредством кървава разправа.
И Мануелита не можеше да се откъсне от този дивашки предразсъдък. Тя прие убийството на съпруга си като нещо естествено и чувстваше в себе си готовността да се отдаде на неговия убиец, след като сама му беше помогнала.
Страст
Отбраното общество на М., както и всички редовни гости и посетители на заведението „Уайт Касъл“ бяха силно развълнувани. Всички бяха поразени от двете известия, които долетяха като гръм от ясно небе. Първо, Блекбърн, собственикът на „Уайт Касъл“, внезапно бе починал от апоплексия. Второ, щастливият печеливш на голямата сума от игра на карти, барон Фон Фалкенбург, бе взел заведението под наем. Колкото до Мануелита Блекбърн, вместо да се върне при родителите си в Мексико, тя остана в М. Всичко това даде повод за най-чудновати коментари.
Джеймс минаваше през игралната зала, пуста този ден, когато приятелят му Ричард бързо дойде при него. Той беше бледен, а красивото му лице — съвсем разстроено.
— Но, Ричард — извика Джеймс, — какво се е случило с тебе?
Ричард не беше в състояние да отговори. Той хвана конвулсивно Джеймс за ръката и го дръпна настрани.
— Ще ми скъсаш ръкавите, не ме тегли толкова силно. Виждам, че не си на себе си!
— Къде е? — едва проговори Ричард, като гледаше диво наоколо.
— Кой? Да не те е обидил някой?
— Къде е баронът? Искам да отида при него.
— Сега не можеш да го намериш, замина с файтон.
— Когато се върне, скъпо ще ми плати!
— Но успокой се, любезни, и ми кажи какво ти се е случило.
— Представи си, исках да отида при Приска, но слугата ме спря и каза, че докато баронът не разрешал, никой не можел да ходи при нея.