Кръчмата „Черния кит“
Когато Роджър напусна къщата на пилота Брук на Ривър стрийт, вече беше тъмно.
Той беше взел оттам точни сведения за похищението, но все още не знаеше къде са Ирма и детето й. Помисли, че тя е отишла да търси дъщеричката си, и сам се убеждаваше, че ако намери детето, ще намери и нея.
Старата вдовица му беше казала, че похитителите са двама въглищари, но и това не беше напълно сигурно. Без да губи повече време, той се качи на параходчето и мина на другия бряг, където се намираха много от складовете за дърва и въглища. Щом слезе на брега, той се огледа наоколо. Към него веднага се приближи един полицейски агент.
— Откри ли нещо, Макнийл? — попита го той.
— Цял час се лутах из складовете за въглища. Когато въглищарите видят полицай, млъкват и не казват нищо от страх.
— Какво означава онзи зелен фенер, Макнийл?
— Тъкмо върху тази къща исках да обърна вниманието ви, мистър Роджър. Това е кръчмата „Черния кит“. Там се отбиват въглищарите и моряците, за да се напият. Ако отидем, може би ще узнаем нещо.
— Тогава да вървим!
Макнийл се поколеба.
— В униформа ли, мистър Роджър?
В бързината началникът на полицията бе забравил да облече цивилни дрехи.
— Добре — каза той, — ще ида да се преоблека, а вие ме чакайте.
Точно след един час ирландецът Макнийл отново беше пред кръчмата и чакаше своя шеф. Удари десет часът. В кръчмата, с осветени прозорци и зелен фенер над вратата, кънтеше песента на няколко пресипнали гласове. Ирландецът забеляза, че входната врата често се отваряше и затваряше. Това означаваше, че постоянно влизаха клиенти. Макнийл съгледа един човек, който бързаше към него, и по размера на крачките му веднага позна шефа си.
— Да направим едно посещение на тази кръчма, Макнийл — каза Роджър.
Те влязоха вътре. Гъстият тютюнев дим ги блъсна в носовете. На една от масите се пееше, на друга играеха табла и карти. Лицата на хората там, които пееха и пиеха, бяха черни от въглищния прах. Друга една група моряци разказваше свои приключения.
Кръчмарят и неговото момиче не знаеха кого по-напред да обслужат. Те тичаха от маса на маса, разнасяха ром, бира, ракия, вино и закуски.
Роджър и Макнийл заеха една празна маса и си поръчаха бира.
Изведнъж сред въглищарите възникна оживен спор за нещо, но кръчмарят бързо ги успокои. А на друга една маса бяха извънредно весели, но един от групата искаше да си тръгне.
— Хари — извика му един от въглищарите, — още сме жадни. Щом си плащал всичко досега, можеш да платиш още веднъж.
Но Хари излезе от кръчмата, като клатеше глава. Другите му се присмяха шумно.
— Джобовете на Хари са пълни с пари — забеляза един въглищар.
— Откъде ги има толкова много? — попита друг.
— Един рядко щастлив случай — промълви трети.
Тези думи направиха впечатление на Роджър. Макнийл приближи неусетно до веселящите се, за да чуе разговора им.
— Изглежда е получил голямо наследство, Джим — каза четвърти.
— Приятел ли си с него? Би трябвало да знаеш как стоят работите — добави друг.
— Хари сега може да харчи. Той печели много пари — отговори Джим.
— Но той не получава по-голяма заплата от нас — обадиха се няколко души едновременно.
Джим направи презрителен жест с ръка.
— Заплата ли? Ха! Много го интересува него сега заплатата.
Тези думи възбудиха любопитството на всички.
— Дявол да го вземе, говори де!
— При него е оставено едно момиченце — отговори Джим, — затова той получава пари.
— Момиченце ли? Сигурно някой го е скрил там.
— Не знам. Той не казва нищо, но изглежда има нещо около момиченцето.
— По дяволите! Защо и аз нямам нещо подобно!
— Добре би било, ако и аз мога да спечеля нещо от тази работа — каза Джим.
В този момент той усети ръка върху рамото си и учуден обърна глава. Ирландецът, който стоеше зад него, му правеше знак да го последва.
— Имам да ти казвам нещо — каза той.
Джим стана и се вгледа в непознатия.
— Там, на онази маса, стои един господин, който иска да говори с теб — прошепна Макнийл. — Този човек има нужда от хора и плаща добре.