Като каза това, тя извади изпод корсета си някакво шишенце с прозрачна течност.
— Дай ми го — извика Ричард и се опита да го изтръгне от ръката й, но Приска веднага го скри пак.
— Искаш да ми отнемеш и последното средство за спасение!
— За бога, Приска, не ме докарвай до отчаяние! Никога не съм имал желание да те унижавам дотолкова, че да те направя моя любовница! Ти ще тръгнеш с мен само като съпруга. Имам познати далече на запад. Там никой не ме познава и ние ще живеем щастливо. Ще бъдеш само и напълно моя!
Гърдите на момичето се повдигаха учестено. То слушаше с пламнали очи думите на Ричард, но решението му бе неотменимо.
— Не, Ричард, не! Пак ти повтарям, че не мога и не ми е позволено. Обичам те твърде много, за да те направя нещастен. После би ме проклинал. Така, като не се свържа с теб, ще ти направя едно добро и един ден ти ще бъдеш благодарен за сегашното ми упорство.
— Не мога да живея без тебе — извика младежът и въздъхна тежко. — Смили се над страданията ми, които понасям вече толкова време. Няма да те напусна, докато не ме послушаш.
В душата на младото момиче кипеше борба. Още миг — и тя би разтворила обятията си и би извикала:
— Ще бъда твоя до гроб!
Но в последния момент се въздържа. Повдигна кротко главата на любимия си и го целуна нежно и дълго по устните.
— Приска — промълви Ричард, — няма да те оставя. Ти можеш да ме отблъснеш, но аз няма да си тръгна. Разчитай на мен. Няма да те оставя никога и ще те последвам дори и в смъртта.
— Ще имаш време да се разубедиш, Ричард. Утре, като размислиш по-спокойно, ще видиш, че тази вечер си действал прибързано.
— Ти нямаш сърце! Никога не си ме обичала!
— Не говори така — отвърна тя разпалено. — Искаш насила да отвориш раните, които вече са зараснали. Искаш още веднъж да изстрадам душевните бури от последните дни.
Ричард не отговори.
— Трябва да си вървиш — забеляза Приска. — Пазачът скоро ще мине и ще види въжето от балкона.
Ричард стана като замаян, олюлявайки се леко, и се отправи към вратата. Приска го последва мълчаливо. Изведнъж той се обърна, прегърна я и я целуна толкова горещо, че тя почувства, че ще се стопи в обятията му. Колко щастлива би била, ако можеше да умре така в прегръдките му.
Той я пусна и се сбогува. След това за миг се прехвърли през парапета на балкона и се спусна долу.
Приска развърза въжето и го захвърли, после се върна в стаята си. На следващия ден бе страшно потисната. Струваше й се, че целият свят бе потънал в мрак, непрогледен, черен мрак.
Съзаклятието
Мануелита бдеше над барона със забележителна ревност. Тя не се отдалечаваше от него и пламенните й погледи го преследваха навсякъде.
Една вечер тя седеше в игралната зала, когато някой се приближи към нея и я поздрави.
— Не ме ли познавате вече? — попита той.
Тя го изгледа внимателно. Чертите на лицето му й бяха познати.
— Хуан Калдер, нали? — попита тя, като стана.
— Значи ме познахте — извика той весело. — Да, много време мина оттогава, когато заедно играехме.
— Да, тогава бях млада!
— Нима сега сте стара — забеляза той на шега.
— Сега съм вдовица — отвърна Мануелита.
Погледът на мъжа се плъзна по траурната рокля, която тя носеше.
— Чух, че сте се омъжили за възстаричък мъж. Значи той се е поминал?
— Да, вече три седмици.
— Защо не се върнете в Мексико, където имате роднини и приятели? — добави той с ласкав поглед.
Мануелита замълча. Погледът и търсеше барона, който бе седнал зад масата на картоиграчите.
— Ще останете ли тук дълго, мистър Калдер? — попита тя.
— Зависи от работата, която имам да свърша. Представител съм на една сребърна мина в Сонора.
— Тази местност граничи с Мексико.
— Да! Сега правя опити да сформирам едно акционерно дружество, което да експлоатира тази богата земя.
— Как върби добивът в мината?
— Погледнете!
Той показа масивен къс сребро.
— Прекрасно! Рудата достатъчна ли е?
— Жилите се простират до големи дълбочини.
— Тогава ви пожелавам щастие!
— Благодаря, много благодаря! Дано пожеланията ви се сбъднат — отвърна младият човек усмихнат.
— Навярно често ще идвате тук? — попита Мануелита, като хвърли доброжелателен поглед към своя висок и строен събеседник.