— Имам още една молба към вас, мис.
— Каква?
— Да ви придружавам всяка вечер до дома. Няма да ви говоря, само ще вървя след вас. Ще ми позволите ли?
— Добре, съгласна съм — отвърна Ирма трогната.
Пати целуна ръката й и бързо изчезна в нощния мрак.
Отминала любов
Мануелита стоеше в стаята си, обладана от странно безпокойство. Тя нетърпеливо чакаше часа, в който баронът щеше да разкрие по неволя тайните на своя живот.
Слугинята влезе и доложи, че е дошъл един господин, който искал да говори с господарката. Мануелита взе визитната картичка на непознатия и прочете:
„Хуан Калдер“.
След това заповяда на момичето:
— Покани го вътре.
Вратата се отвори и господинът влезе, олюляващ се и бледен като мъртвец. Мануелита скочи уплашена:
— Боже мой, какво се е случило?
Мъжът се тръшна на един стол.
— Но говорете, какво е станало? — настояваше мексиканката.
— Загубен съм — отговори той глухо.
— Какво, с голяма сума ли играехте?
Той кимна с глава.
— Играх, играх… и загубих всичко. Всичко, каквото имах — въздъхна Калдер и зарови лицето си в длани.
— Бедни приятелю — каза Мануелита и се приближи към него, — аз ще ти помогна и вярвам, че няма да откажеш това на старата си приятелка от детството. Аз съм богата и ще…
Той скочи прав, очите му блестяха.
— Никога — извика засегнат.
— Но моля те…
— Повтарям: никога, Мануелита! — произнесе за пръв път той името й. — Калдер не може да проси. Не мога да приема дори и да се намирам в най-голяма мизерия!
— Не мога да те оставя да си тръгнеш оттук в такова състояние — каза Мануелита.
— Защо? — попита той гордо. — Какво може да свързва сега мен, опропастения картоиграч, с младата и красива Мануелита! За мен няма друг път, освен към онзи свят, от който няма връщане.
— Няма да направиш това, Хуан — каза разтревожена красивата мексиканка.
— Сбогом — отвърна мъжът студено. — Всичко е свършено. Баронът ми взе всичко. Но преди да си тръгна, трябва да разкрия тайната, която носих толкова дълго време в себе си. Аз те обичах, Мануелита! Обичах те още когато бяхме деца. Напуснах Мексико, но изгарях от желание да се върна по-скоро, за да мога да ти създам едно сигурно бъдеще. Най-после успях и се върнах, но узнах, че си се омъжила за един много стар човек. Потиснах болката си и за да мога да я превъзмогна, започнах да играя на карти. Накрая те ме разориха. Такъв край ми е бил писан.
— Остани тук — извика Мануелита. — Не се опитвай да излезеш от тази стая. Няма да те пусна вече.
Красивата мексиканка сама не знаеше какво става с нея. Като че ли було беше паднало пред очите й. Усещаше, че никога не беше обичала барона, че не е била нищо друго, освен жертва на демоничната му сила, която той притежаваше, и негово сляпо оръдие. В този момент на просветление в ушите и звучаха думите на Мая и виждаше, че този мъж, който стоеше пред нея и който предпочиташе смъртта пред срама и мизерията, наистина бе достоен за нейната любов.
Силата, с която баронът й бе повлиял, ревността, която я бе измъчвала — всичко онова, което я бе гнетило, сега чезнеше пред нея.
— Мануелита — каза Хуан, — струва ми се, че се подиграваш с мен. Не сте ли в негласен съюз с барона?
— Не — извика веднага Мануелита, — мразя го и го презирам.
Мексиканецът не вярваше на ушите си, но тя обви ръце около шията му и го притисна силно в прегръдката си, отмаляла и развълнувана. Той чувстваше как се надигаха младите й гърди и сърцето му биеше силно.
— Мануелита — прошепна й той, — ако това е само сън, бих желал по-скоро да умра, отколкото да се събудя от него.
— Няма да умреш, не бива да умираш! Ще живееш само за мен!
Младият мъж усещаше как кръвта му закипява. Той обхвана кръшната й снага и отговори на пламенните й целувки. След това внезапно скочи и се опита да се отскубне от обятията й.
— Не те пускам! Не знам какво искаш да кажеш: гордостта ти не позволява да приемеш нищо от мен.
— Моля те да ме изслушаш…
Тя заглуши думите му с целувки и го принуди да седне до нея.
— Сега ме чуй добре.
— Ще направя, каквото искаш, но няма да приема нищо от теб.
— Да знаеш, че ще ме разсърдиш, ако не млъкнеш. Отговаряй само на въпросите ми. На кого принадлежи мината в Сонора?